— Вътре има крем за ръце „Аведа“!
— Мой е — каза госпожица Харгенсън. — Използвай го, ако искаш. Сложи кърпата върху носа си, Крейг. Дръж я здраво. Кой ви докара?
— Бащата на Крейг — отговори Марджи. Тя оглеждаше тази неизследвана територия с ококорени очи. След като стана ясно, че няма да умра, беше започнала да прави инвентаризация, която да обсъди после с приятелките си.
— Обадете му се — каза госпожица Харгенсън. — Крейг, дай телефона си на Марджи.
Марджи се обади на татко да дойде да ни вземе. Той каза нещо. Марджи го изслуша, после отговори:
— Ами, случи се малка неприятност. — Пак го изслуша. — Ами… всъщност…
Били взе телефона.
— Набили са го, но е добре. — След малко ми подаде телефона. — Иска да говори с теб.
Татко, естествено, искаше да ме чуе и след като попита дали съм добре, поиска да разбере кой ме е набил. Отвърнах, че не знам, но вероятно е бил гимназист, който се е опитвал да влезе на бала.
— Добре съм татко. Да не правим от мухата слон, става ли? Той заяви, че случилото се е сериозно. Аз казах, че не е.
Той каза, че е. Продължихме така известно време, след което той въздъхна и каза, че тръгва веднага. Затворих.
Госпожица Харгенсън каза:
— Нямам право да раздавам обезболяващи хапчета, единствено училищната сестра може да го прави, и то само с разрешение на родител, но нея я няма, тъй че… — Тя взе дамската си чанта, която висеше на закачалката до якето ѝ, и надзърна вътре. — Ако ме издадете, ще ме уволнят. Ще си мълчите ли? Тримата ми приятели кимнаха. Аз също, но предпазливо.
Кени здраво ме беше фраснал в лявото слепоочие и се надявах ръката на проклетото копеле още да го боли.
Госпожица Харгенсън извади шишенце напроксен.
— От личните ми запази. Били, донеси му вода.
Били ми донесе картонена чашка. Изпих хапчето и веднага се почувствах по-добре. Толкова голяма е силата на внушението, особено когато внушението идва от много красива млада жена.
— Вие, тримата, размърдайте се — каза госпожица Харгенсън. — Били, иди в салона и кажи на господин Тейлър, че ще се върна след десет минути. Момичета, вие излезте навън да чакате бащата на Крейг. Кажете му да спре при служебния вход. Те излязоха. Госпожица Харгенсън се наведе над мен, достатъчно близо, че да усетя аромата на парфюма ѝ, който беше прекрасен. Влюбих се в нея. Знаех, че е лигаво, но нищо не можех да направя. Тя вдигна два пръста.
— Моля те, не ми казвай, че виждаш три или четири пръста.
— Не, само два.
— Добре. — Тя се изправи. — Янко ли беше? Той е бил, нали?
— Не.
— На глупачка ли ти приличам? Кажи ми честно.
Приличаше ми на красива принцеса, но не можех да ѝ го кажа.
— Не, не приличате на глупачка, но не беше Кени. Което е добре, защото, ако беше той, бас държа, че щяха да го арестуват, защото вече е изключен. После ще го дадат на съд, а аз ще трябва да свидетелствам и да призная, че ме е набил. Всички ще разберат. Представете си колко срамно би било.
— А ако пребие друго дете?
Тогава се замислих за господин Хариган — представих си, че той е на моето място.
— Това си е техен проблем. Интересува ме само, че е приключил с мен.
Тя опита да се намръщи. Но устните ѝ се извиха в широка усмивка и се влюбих в нея още повече.
— Много коравосърдечно говориш.
— Просто искам да си живея спокойно — отвърнах аз. Което беше самата истина.
— Знаеш ли какво, Крейг? Мисля, че ще успееш.
Когато пристигна, татко ме огледа внимателно и поздрави госпожица Харгенсън за добрата работа.
— В предишния си живот явно съм кърпила раните на боксьори — каза тя. Това го разсмя. Никой от двамата не предложи да отидем в спешното отделение, което ми донесе облекчение.
Татко ни закара по домовете, тъй че изпуснахме половината бал, но никой не възрази. Били, Марджи и Реджина бяха преживели нещо по-интересно от това да размахват ръце във въздуха на песните на Бионсе и Джей-Зи. Що се отнася до мен, аз продължавах да си припомням приятното потръпване, когато юмрукът ми попадна в окото на Кени Янко. Щеше да му остане хубава синина и се зачудих как ли ще обясни появата ѝ. Ъм, блъснах се в една врата. Ъм, блъснах се в една стена. Ъм, биех си чекия и ръката ми трепна.
След като се прибрахме вкъщи, татко отново ме попита дали знам кой ме е набил. Аз отговорих, че не знам.
— Нещо не ти вярвам, синко. Замълчах.
— Не искаш да вдигаш шум. Така ли да разбирам? Кимнах.
— Добре — въздъхна той. — Мисля, че схващам. И аз някога бях млад. Родителите рано или късно казват това на децата си, но се съмнявам, че децата им вярват.