— Аз го вярвам. — Наистина го вярвах, макар да ме напушваше смях, когато си представех татко като дребен хлапак в епохата на стационарните телефони.
— Тогава ми кажи поне едно. Майка ти щеше да ми се ядоса, че изобщо ти задавам този въпрос, но понеже я няма… ти отвърна ли на ударите?
— Да. Само веднъж, но попадението беше добро. Това го накара да се ухили.
— Добре. Само трябва да знаеш, че ако те нападне отново, ще се намеси полицията. Разбираш ли?
Кимнах утвърдително.
— Учителката ти — харесвам я — заръча да стоиш буден поне един час, за да се уверим, че няма да ти завие свят. Искаш ли пай?
— Да.
— А чай?
— И още как.
Тъй че ядохме пай и изпихме по една голяма чаша чай, докато татко ми разказваше истории, но не за дуплексни телефонни линии или как е ходил в училище само с една класна стая, където се отоплявали с печка на дърва, или за телевизори само с три канала (и нито един, когато вятърът духнел антената на покрива). Разказа ми как двамата с Рой Деуит намерили фойерверки в мазето на Рой и когато ги запалили, те хвръкнали в сандъка с дърва на Франк Дрискол и го подпалили, а Франк Дрискол ги заплашил, че ако не му насекат три кубика дърва, ще каже на родителите им. Разказа ми как майка му го чула да нарича стария Фили Лубърд от Шайло Чърч Червения вожд и му измила устата със сапун, без да обръща внимание на обещанията му повече никога да не изрича подобно нещо. Разказа ми за пререканията на пързалката за ролкови кънки в Обърн — „битките“, така ги нарече, — които децата от гимназия „Лисбън“ и децата от „Едуард Литъл“, училището на татко, подхващали всяка петъчна вечер. Разказа ми как две големи момчета му смъкнали плувките на Белия плаж („Прибрах се вкъщи с кърпа, завързана на кръста“) и как някакво момче го гонило по Карбин Стрийт в Касъл Рок с бейзболна бухалка („Твърдеше, че съм направил смучка на сестра му, което не беше вярно“).
Татко наистина е бил млад някога.
Когато се качих в стаята си, се чувствах добре, но действието на хапчето, което ми беше дала госпожица Харгенсън, вече преминаваше и докато се съблека, приятното усещане също се стопи. Смятах, че Кени Янко няма да ме нападне повече, но не бях съвсем сигурен. Ами ако приятелите му започнеха да го подкачат за синината? Ако му се подиграваха за нея? Ако дори му се смееха? Дали нямаше да се ядоса и да реши, че е нужен втори рунд? В такъв случай едва ли щях му нанеса и един удар — все пак тази вечер го бях сварил неподготвен. Можеше да ме вкара в болницата, дори по-лошо.
Измих си лицето (много внимателно), измих си зъбите, легнах, угасих лампата и останах да лежа, преживявайки отново случилото се. Шокът, когато ме сграбчи отзад и ме заблъска по коридора. Как ме удари в гърдите. Как ме удари в устата. Как наредих на краката си да не се подкосяват, а те не ме послушаха.
На тъмно започнах да се убеждавам все повече, че Кени не е приключил с мен. Логично — всичко изглежда много по-страшно, когато си сам в тъмнината.
Затова отново светнах лампата и се обадих на господин Хариган.
Не очаквах да чуя гласа му. Исках само да си представя, че говоря с него. Очаквах тишина или автоматично съобщение, че номерът, който търся, не съществува. Пъхнал бях телефона в джоба на погребалното му сако преди три месеца, а батерията на първите айфони издържаше само около 250 часа, дори когато не ги използваш. Което означаваше, че батерията трябва да си е отишла, също като господин Хариган.
Но телефонът звънеше. Нямаше причина да звъни, реалността беше в пълно противоречие с тази идея, но под земята в гробище „Елм“, на пет километра оттук, Тами Уинет пееше „Stand By Your Man“.
Някъде на петото позвъняване леко дрезгавият му старчески глас прозвуча в ухото ми. Както винаги, той веднага мина на въпроса и дори не подкани обаждащия се да остави телефонен номер или съобщение. „В момента не мога да говоря. Ще ви се обадя, ако сметна за необходимо“.
Прозвуча сигналът и аз се чух как говоря. Не помня да бях обмислил думите си; устата ми сякаш действаше напълно самостоятелно.
— Днес ме набиха, господин Хариган. Едно голямо тъпо момче, Кени Янко. Искаше да му лъсна обувките, но аз отказах. Не го изпортих, защото си мислех, че с това ще се приключи, и се опитвах да постъпя като вас, но все пак се притеснявам. Иска ми се да можехме да поговорим.
Замълчах за момент.
— Радвам се, че телефонът ви още работи, макар да не знам как е възможно това.
Замълчах.
— Липсвате ми. Дочуване.
Затворих. Прегледах списъка с „Последни разговори“, за да се уверя, че наистина съм се свързал. Номерът му стоеше в списъка заедно с часа: 23:02. Изключих телефона и го оставих на нощното шкафче. Угасих лампата и заспах почти мигновено. Това се случи в петък вечерта. На следващата нощ — или може би рано в неделя сутринта — Кени Янко умря. Обеси се, макар да разбрах това, както и останалите подробности, чак след година.