Некрологът на Кенет Джеймс Янко беше публикуван в луистънския вестник „Сън“ чак във вторник и гласеше само, че е „починал внезапно при трагичен инцидент“, но новината беше плъзнала из цялото училище още в понеделник и, естествено, машината за слухове работеше с пълна пара.
Дишал лепило и умрял от инсулт.
Чистел една от пушките на баща си (говореше се, че господин Янко имал цял арсенал вкъщи) и тя гръмнала.
Играел си на руска рулетка с един от револверите на баща си и се гръмнал в главата.
Напил се, паднал по стълбите и си счупил врата. Никоя от тези истории не беше вярна.
Били Боган ми каза веднага щом се качи в Късия автобус. Щеше да се пръсне от нетърпение да сподели новината. Каза, че една от приятелките на майка му от Гейтс Фолс се обадила да ѝ каже. Приятелката живеела срещу семейство Янко и видяла как изнасят трупа на носилка, заобиколена от рояк роднини, които плачели и пищели. Като редовен читател на Библията дори си представих как си съдират дрехите.
Веднага си помислих — с гузна съвест — за обаждането до господин Хариган. Казах си, че той е мъртъв и е невъзможно да има нещо общо със случилото се. Казах си, че дори подобно нещо да е възможно извън комиксите на ужасите, не си бях пожелал изрично Кени да умре, а просто исках да ме остави на мира, само че това уточнение изглеждаше някак неубедително. Също така от ума не ми излизаше нещо, което госпожа Гроган беше казала в деня след погребението, когато споменах, че господин Хариган е добър човек, тъй като ни е включил в завещанието си.
„Не съм сигурна. Вярно, отнасяше се справедливо към хората, но само да не го ядосаш“.
Дъсти Билодо беше ядосал господин Хариган, а Кени Янко несъмнено щеше да го ядоса, защото ме наби, когато отказах да лъсна шибаните му обувки. Само че господин Хариган вече не се ядосваше. Продължавах да си повтарям това. Мъртвите не се ядосват. Разбира се, телефони, които не са зареждани от три месеца, също не могат да звънят и да изпращат съобщения (или да ги получават)… но телефонът на господин Хариган иззвъня и бях чул хрипливия му старчески глас. Затова се чувствах гузен, но изпитвах и облекчение. Кени Янко нямаше повече да ме преследва. Махнал се беше от пътя ми.
По-късно същия ден по време на свободния си час госпожица Харгенсън слезе във физкултурния салон, където стрелях в баскетболния кош, и ме повика в коридора.
— Днес в час изглеждаше унил — каза тя.
— Не е вярно.
— Напротив, вярно е и знам защо, но ще ти кажа нещо. Децата на твоята възраст имат птолемееви възгледи за вселената. Достатъчно млада съм, че още да помня.
— Не разбирам…
— Птолемей е бил римски математик и астролог, който вярвал, че земята е центърът на вселената и всичко се върти около нея. Децата вярват, че целият свят се върти около тях. Това усещане, че си център на вселената, обикновено започва да се стопява, докато навършиш двайсет, но ти имаш още доста време дотогава.
Беше се привела към мен, говореше много сериозно и имаше прекрасни зелени очи. А и от уханието на парфюма ѝ малко ми се виеше свят.
— Виждам, че не схващаш какво ти говоря, затова нека спрем с метафорите. Ако си мислиш, че си виновен по някакъв начин за смъртта на младия Янко, то грешиш. Нямаш никаква вина. Прегледах досието му и видях, че е имал сериозни проблеми. Проблеми вкъщи, проблеми в училище, психологически проблеми. Не знам какво се е случило и не искам да знам, но виждам нещо положително в цялата работа.
— Какво? — попитах аз. — Това, че вече не може да ме бие ли? Тя се разсмя и зърнах зъбите ѝ, красиви като всичко останало в нея.
— Пак почваш с птолемеевия възглед за вселената. Не, Крейг, положителното е, че Янко беше още малък за шофьорска книжка. Ако беше достатъчно голям, за да кара кола, можеше да вкара в гроба и други деца. А сега се връщай в салона да играеш баскетбол.
Понечих да си тръгна, но тя ме хвана за китката. И единайсет години по-късно още помня електрическия ток, който ме разтърси.
— Крейг, не намирам нищо хубаво в това едно дете да умре, дори грубиян като Кенет Янко. Но се радвам, че не беше ти на негово място.
Внезапно ми се прииска да ѝ разкажа всичко и може би щях да го направя. Но в този момент звънецът удари, вратите на класните стаи се отвориха и коридорът се изпълни с бърборещи деца. Госпожица Харгенсън пое по своя път, а аз — по моя.