— Какво му е имало на косата? — попитах аз. — И какво е „бевърлихилска вратовръзка“?
— Проверих на телефона. Жаргонен израз за „еротична асфиксия“. — Каза думите на срички. Почти с гордост. — Слагаш си примка на врата и си биеш чекии, докато се задушаваш. — Когато видя изражението ми, сви рамене. — Не аз измислям новините, доктор Айнщайн, само ги съобщавам. Изглежда, тръпката е голяма, но аз лично ще пропусна.
И аз мислех да пропусна.
— Кажи за косата.
— Попитах татко. Той не искаше да ми каже, но тъй като бях чул и останалото, в крайна сметка се съгласи. Каза, че половината от косата на Янко била побеляла.
Мислех много за това. От една страна, дори да ми беше хрумнала идеята, че господин Хариган се е вдигнал от гроба, за да отмъсти заради мен (а понякога нощем, когато не можех да заспя, тази идея, колкото и абсурдна да беше, се промъкваше в съзнанието ми), историята на Подводницата, изглежда, я опровергаваше напълно. Като си помислех за Кени Янко, седнал в гардероба с гащи, смъкнати до глезените, въже на врата и посиняващо лице, докато си слага „бевърлихилска вратовръзка“, дори ми ставаше жал за него. Какъв нелеп, недостоен начин да умреш. „Починал внезапно при трагичен инцидент“, гласеше некрологът в „Сън“ и това беше по-точно, отколкото ние, децата, предполагахме.
Но, от друга страна, не ми даваше мира и онова, което бащата на Подводницата беше казал за косата на Кени. Нямаше как да не се запитам какво ли е предизвикало подобно нещо. Какво ли беше видял Кени в гардероба до себе си на път към забвението, докато беше лъскал горкия си бастун с всички сили?
Най-накрая се обърнах към най-верния си съветник — интернет. Там открих различни мнения. Някои учени твърдяха, че няма никакви доказателства, че от силен шок косата ти може да побелее. Други учени твърдяха, че даа, даа, това е напълно възможно. Че внезапен шок може да убие произвеждащите меланин стволови клетки, които определят цвета на косата. В една статия прочетох, че това всъщност се случило с Томас Мор и Мария Антоанета преди да бъдат екзекутирани. Друга статия поставяше под съмнение тези твърдения, като заявяваше, че това са само легенди. В крайна сметка се оказа като онова, което господин Хариган често казваше за купуването на акции: няма гаранции.
Малко по малко въпросите и тревогите ми избледняха, но ще излъжа, ако кажа, че забравих напълно за Кени Янко. Той не ми излиза от ума дори сега. Кени Янко в гардероба с въже на врата. Може би все пак не беше изпаднал в безсъзнание преди да успее да разхлаби въжето. Може би беше видял нещо — може би, — което го беше уплашило толкова силно, че е припаднал. Че всъщност е умрял от страх. На дневна светлина тази идея изглеждаше глупава. Нощем, особено ако духаше силен вятър и пищеше в пролуките на стрехите, не ми изглеждаше толкова абсурдна.
Табела ПРОДАВА СЕ от портландска фирма за недвижими имоти изникна пред къщата на господин Хариган и няколко души дойдоха да я огледат. Повечето бяха от онези типове, които пристигат със самолет от Бостън или Ню Йорк (някои вероятно с частни самолети). От онези, които като бизнесмените на погребението на господин Хариган плащат допълнително, за да си наемат скъпи коли. Двама от тях бяха първата семейна гей двойка, която виждах, млади, но видимо заможни и влюбени. Те пристигнаха с лъскаво беемве, ходеха хванати за ръце и ахкаха и охкаха възхитено, докато разглеждаха имота. После си тръгнаха и повече не се върнаха.
Виждах много от тези потенциални купувачи, защото господин Рафърти (който управляваше имуществото на господин Хариган) беше задържал на работа госпожа Гроган и Пийт Бостуик, а Пийт нае мен да му помагам в градината.
Той знаеше, че умея да се грижа за растенията и си върша работата съвестно. Получавах по дванайсет долара на час за дванайсет часа работа на седмица и тъй като нямаше да имам достъп до голямата сума в попечителския фонд, докато не стана студент, парите ми идваха много добре.
Пийт наричаше всеки потенциален купувач Ричи Рич. Като омъжената двойка с беемвето, която се възхищаваше гласно на къщата, но не я купи. Като се има предвид, че се намираше на черен път, а гледките, които се разкриваха от нея, бяха хубави, но не и зашеметяващи (не се виждаха езера, планини, крайбрежни скали с фарове), не се изненадвах. Не се изненадваха и Пийт и госпожа Гроган. Те кръстиха къщата „Белият слон“.