Когато станах студент вече почти не се сещах за Кени Янко. Но все още мислех за господин Хариган. Нищо изненадващо, като се има предвид, че той ми беше постлал пътя за бляскаво академично бъдеще. Само че имаше дни, в които мислех за него по-често. Ако в съответния ден си бях вкъщи, отивах да занеса цветя на гроба му. Ако ме нямаше, изпращах Пийт Бостуик или госпожа Гроган да ги занесат от мое име.
На Свети Валентин. В Деня на благодарността. На Коледа.
И на рождения ми ден.
В тези дни винаги си купувах и лотариен билет от един долар. Понякога печелех долар, друг път — пет, а веднъж спечелих петдесет, но повече не ударих джакпота. Не съжалявах. Ако отново бях спечелил, щях да даря парите на някоя благотворителна организация. Купувах билетите в негова памет. Благодарение на него вече бях богат.
Тъй като господин Рафърти беше щедър с попечителския фонд, в трети курс в колежа вече имах собствен апартамент. Само две стаи и баня, но се намираше в Бак Бей, където и малките апартаментчета изобщо не са евтини. По това време вече работех в литературно списание. „Рало“ е едно от най-добрите списания в страната и винаги главният редактор е нашумяло име, но все някой трябва да пресява плявата и този човек бях аз. Харесвах си работата, въпреки че повечето от творбите, които получавахме, бяха на нивото на класическия пример за лоша поезия „10 причини да мразя майка си“. Ободрявах се да видя колко много мераклии да пишат са по-некадърни от мен. Може би звучи злобно. Може би наистина е така.
Точно с това се занимавах една вечер с чиния бисквити „Орео“ от едната си страна и чаша чай от другата, когато телефонът ми звънна. Обаждаше се татко. Каза, че има да ми съобщи лоша новина. Госпожица Харгенсън беше умряла.
За момент онемях. Купчината с „плява“ изведнъж ми се стори абсолютно маловажна.
— Крейг? — попита татко. — Чуваш ли ме?
— Да. Как е станало?
Той ми разказа каквото знаеше, а след няколко дни разбрах повече подробности, когато качиха онлайн седмичния брой на вестник „Уикли Ентърпрайз“ от Гейтс Фолс. ЛЮБИМА УЧИТЕЛКА ЗАГИНА ВЪВ ВЪРМОНТ, гласеше заглавието. Виктория Харгенсън Корлис все още преподавала биология в гимназия „Гейтс“; съпругът ѝ бил учител по математика в съседния град Касъл Рок. Решили през пролетната ваканция да обиколят на мотоциклет Нова Англия и да отсядат в различни семейни хотелчета всяка вечер. На връщане, докато пътували през Върмонт и почти били стигнали до границата с Ню Хампшър, Дийн Уитмор, на трийсет и една, от Уолтъм, Масачузетс, навлязъл в насрещното платно на шосе
№ 2 и ги блъснал челно. Тед Корлис загинал на място. Виктория Корлис — жената, която ме заведе в учителската стая, след като Кени Янко ме наби, и ми даде тайничко таблетка напроксен от личните си запаси — починала на път за болницата.
Предишното лято бях стажувал в „Ентърпрайз“, където задълженията ми се състояха предимно в изхвърлянето на боклука, но от време на време пишех спортни коментари и ревюта на филми. Когато се обадих на Дейв Гарднър, главния редактор, той ми разказа някои неща, които не бяха включени в статията. Дийн Уитмор бил арестуван четири пъти за шофиране в нетрезво състояние, но баща му бил някакъв директор на хедж фонд (господин Хариган ненавиждаше тези забогатели набързо арогантни типове) и скъпо платени адвокати се погрижили обвиненията срещу него да бъдат свалени първите три пъти. В четвъртия случай, след като се блъснал в минимаркет „Зоуни“ в Хингам, успял да отърве затвора, но му взели шофьорската книжка. Когато блъснал семейство Корлис, карал без документи и пиян. „Пиян до козирката“, както се изрази Дейв.
— Ще се размине само с плясване през ръцете — каза Дейв.
— Татенцето ще се погрижи. Повярвай ми.
— Няма начин. — Само при мисълта, че подобно нещо може да се случи, ми призля. — Ако информацията ти е вярна, това е неоспорим случай на предумишлено убийство.
— Повярвай ми.
Заупокойната служба се проведе в „Света Анна“, същата църква, която госпожица Харгенсън — невъзможно ми беше да мисля за нея като Виктория — и съпругът ѝ бяха посещавали от деца и в която се бяха венчали. Господин Хариган беше богат, прекарал беше дълги години сред бизнес елита на Америка, но на погребението на Тед и Виктория Корлис присъстваха много повече хора. „Света Анна“ е голяма църква, но през онзи ден храмът се пръскаше по шевовете, а ако отец Ингерсол не беше използвал микрофон, нямаше да се чува от плача на опечалените. И двамата бяха обичани учители, влюбени и, естествено, млади.
Млади бяха и повечето опечалени. Сред тях бях аз; Реджина и Марджи; Били Боган; както и Подводницата, който беше дошъл специално от Флорида, където играеше бейзбол във втородивизионен отбор. С Подводницата седяхме заедно. Той не плачеше, не съвсем, но очите му бяха зачервени и той, як мъжага, подсмърчаше.