— Тя преподаваше ли ти изобщо? — попитах го шепнешком.
— По биология в единайсети клас — прошепна той в отговор. — Трябваше да запиша курса, за да завърша. Подари ми четворка. Включих се и в клуба ѝ по орнитология. Тя ми написа препоръка за колежа.
И на мен беше написала препоръка.
— Просто не е редно — продължи Подводницата. — Просто са си се возели на мотора. — Замълча за момент. — И са носили каски.
Били си беше почти същият, но Марджи и Реджина изглеждаха пораснали, почти като зрели жени с грима и официалните си рокли. Те ме прегърнаха пред църквата след края на службата и Реджина каза:
— Помниш ли как се погрижи за теб онази вечер, когато те набиха?
— Да — отвърнах аз.
— Позволи ми да ползвам крема ѝ за ръце — добави Реджина и отново се разплака.
— Дано тикнат онзи тип в затвора до живот — заяви разпалено Марджи.
— Точно така — съгласи се Подводницата. — Дано да изгние в пандиза.
— Ще го осъдят — казах аз, но, естествено, се оказа, че греша, а Дейв е бил прав.
Дийн Уитмор се изправи пред съда през юли. Осъдиха го на четири години условно, ако се съгласи да влезе в клиника за алкохолици и да се подлага на случайни тестове за алкохол през този период. Аз отново работех в „Ентърпрайз“, вече на заплата (макар и само на половин работен ден). Прехвърлили ме бяха в отдела за местни новини, а от време на време ми възлагаха по някоя водеща статия. В деня след като обявиха присъдата на Уитмор (ако изобщо можеше да се нарече присъда) изразих възмущението си пред Дейв Гарднър.
— Знам, че е отвратително — каза той, — но трябва да пораснеш, Крейг. Живеем в истинския свят, в който парите говорят, а хората слушат. В случая на Уитмор някъде по веригата някой е получил пари. Гарантирам ти го. Ти не трябваше ли да пишеш статия за Панаира на занаятите?
Клиника за алкохолици — вероятно с тенис корт и игрище за голф — не беше достатъчно. Четири години тестове не бяха достатъчно, особено когато можеш да платиш на някого да ти набави чиста урина, ако знаеш предварително кога ще ти направят тест. Уитмор вероятно щеше да знае.
Докато месец август прежуряше, понякога се сещах за една африканска поговорка, която бях прочел в някакъв учебник: Когато умира един старец, с него изгаря една библиотека. Виктория и Тед не бяха стари, но това някак си беше още по-лошо, защото потенциалът, който бяха имали, никога нямаше да се реализира. Всички младежи на погребението, настоящи и бивши техни ученици като мен и приятелите ми, бяха доказателство, че нещо наистина е изгоряло и никога няма да може да бъде възстановено.
Помня как тя рисуваше листа и клонки на черната дъска, красиви рисунки, направени по памет. Помня как чистехме лабораторията по биология в петъчните следобеди, а после се заемахме и с химичната лаборатория, как се смеехме на вонята и как тя се чудеше дали някой млад доктор Джекил от класа по химия ще се превърне в господин Хайд и ще се развилнее по коридорите. Спомних си как ми каза, че напълно ме разбира, когато отказах да се върна в салона след като Кени ме наби. Мислех си за тези неща и за уханието на парфюма ѝ, а после си мислех как кретенът, който я беше убил, ще излезе от клиниката и ще си живее живота спокойно и щастливо.
Не, не беше достатъчно.
Същия следобед се прибрах вкъщи и затършувах из чекмеджетата на бюрото в стаята си, без да си признавам напълно какво търся… и защо. Не успях да го открия, което предизвика едновременно разочарование и облекчение. Понечих да изляза, но се върнах и се надигнах на пръсти, за да огледам найгорния рафт в гардероба, където се бяха събрали какви ли не вехтории. Намерих стар будилник, айпод, който се беше счупил, когато го изпуснах на асфалта, докато карах скейтборд, куп слушалки с оплетени кабели. Имаше кутия с бейзболни картички и купчина комикси за Спайдърмен. Най-отзад намерих фланелка на „Ред Сокс“, прекалено малка за тялото, което обитавах сега. Вдигнах дрехата, а под нея открих айфона, който татко ми беше подарил за Коледа. Когато още бях дребен сополанко. И зарядното беше там. Включих стария телефон да се зарежда, като все още не бях готов да призная какво възнамерявам да направя, но сега като се замисля — не много години по-късно, — съм убеден, че ме подтикнаха думите, които госпожица Харгенсън изрече, докато чистехме мивките в лабораторията: „Не бива да викаш нещо, ако не искаш то да ти отговори“. През онзи ден исках да ми отговори.