„Едва ли ще успее да се зареди — казах си аз. — Събира прах в гардероба от години“. Но телефонът се зареди. Когато го изключих от тока вечерта, след като татко си беше легнал, видях на иконата в горния десен ъгъл, че батерията е заредена докрай.
Леле, какъв архив от спомени! Видях имейли отпреди години, снимки на татко преди косата му да започне да побелява и съобщения, които си бяхме писали с Били Боган. Те не съдържаха никаква съществена информация, състояха се предимно от шеги, важни новини като „тъкмо пръднах“ и сериозни въпроси като „Написа ли си домашното по алгебра?“ Били сме като деца, говорещи си по завързани с канап консервени кутии. Което всъщност представлява по-голямата част от съвременната комуникация, като се замисли човек; говорим си, за да се намираме на работа.
Взех телефона със себе си в леглото, както правех преди да започна да се бръсна, когато целувката с Реджина беше голяма работа. Само че сега леглото, което тогава ми се струваше голямо, изглеждаше прекалено малко. Погледнах към плаката на Кейти Пери на отсрещната стена, който бях закачил в прогимназията, когато тя ми изглеждаше като олицетворението на секси закачливост. Сега бях по-голям от онзи дребен сополанко, но и не се бях променил много. Интересно как става така.
„Дори призраците да съществуват — беше казала госпожица Харгенсън, — обзалагам се, че в много от тях няма нищо свято“.
Като се сетих за тези думи, за малко да се откажа. Но после отново си представих как онзи безотговорен задник играе тенис в клиниката и набрах номера на господин Хариган. „Не се тревожи — казах си. — Нищо няма да стане. Не е възможно. Това е просто начин да си прочистиш съзнанието, за да се освободиш от гнева и скръбта и да продължиш напред“.
Само че дълбоко в себе си знаех, че нещо ще се случи, затова не се изненадах, когато чух сигнал за звънене вместо тишина. Не се изненадах и когато хрипливият му глас прозвуча в ухото ми от телефона, който бях пъхнал в джоба на погребалния му костюм преди близо седем години: „В момента не мога да говоря. Ще ви се обадя, ако сметна за необходимо“.
— Здравейте, господин Хариган. Обажда се Крейг. — Гласът ми беше изненадващо спокоен, като се има предвид, че говорех с труп, а този труп може би дори ме чуваше. — Един тип на име Дийн Уитмор уби любимата ми учителка от гимназията и съпруга ѝ. Карал пиян и ги блъснал с колата си. Те бяха добри хора, тя ми помогна, когато се нуждаех от помощ, а извършителят не си получи заслуженото наказание. Е, това е всичко.
Само че не беше всичко. Имах поне още трийсет секунди преди записът да се изключи, а не ги бях използвал. Затова изрекох и останалото, казах истината, като сниших глас толкова, че прозвуча като тихо ръмжене:
— Иска ми се проклетникът да умре.
Сега работя в „Таймс Юниън“, вестник в Олбъни. Заплатата е мижава, вероятно бих изкарвал повече като сътрудник на „Бъзфийд“ или Ти Ем Зи, но разполагам с попечителския фонд, тъй че предпочитам да работя в истински вестник, макар и почти всичко интересно вече да се случва онлайн. Може да се каже, че съм старомоден.
Сприятелих се с Франк Джеферсън, компютърния специалист на вестника, и една вечер на по халба в бирария „Мадисън“ му разказах как едно време съм успял да оставя съобщение на гласовата поща на мъртвец… но че съм звънял от стария телефон, който съм ползвал, докато мъжът още е бил жив. Попитах Франк дали е чувал за подобно нещо.
— Не — отвърна той, — но е възможно.
— Как?
— Нямам представа, но при първите мобилни телефони и компютри имаше какви ли не бъгове. Някои са легендарни.
— И при айфоните ли?
— Най-вече при тях — отвърна той и надигна халбата си. — Защото са вкарани прибързано в производство. Стив Джобс никога не би си признал, но в „Епъл“ ужасно се страхували, че само след две години, може би дори една, „Блакбери“ ще установи пълно господство на пазара. Някои от първите айфони например се заключвали всеки път когато натиснеш буквата L. Или пък си могъл да изпратиш имейл и да търсиш нещо в интернет, но ако опиташ първо да гледаш в интернет, а после да изпратиш имейл, телефонът ти понякога забивал.
— И на мен ми се е случвало два-три пъти — казах аз. — Налагаше се да рестартирам.
— Да, случвали се какви ли не подобни работи. Що се отнася до твоя случай, предполагам, че съобщението от неговия телефон някак си се е закачило в софтуера на твоя, както костица се забива между зъбите ти. Ако искаш, можем да го наречем Дух в машината.