Той е бил. Дълбоко в сърцето си знаех и това. Знаех и още нещо. Знаех какво означава съобщението: Крейг, спри.
Защото измъчвах него или защото измъчвах себе си? Реших, че в крайна сметка това е без значение.
На другия ден валеше силен дъжд, от онези студени порои без гръмотевици, които означават, че първите багри на есента ще започнат да се появяват след седмица-две. Дъждът беше хубаво нещо, защото означаваше, че летните пришълци — колкото от тях бяха останали — седяха сгушени във вилите си и езерото Касъл беше безлюдно. Паркирах колата в зоната за пикници в северния край на езерото и отидох до мястото, което като малки наричахме Терасите и където се качвахме по бански и се предизвиквахме да скочим във водата. Някои дори се осмеляваха.
Приближих се до ръба на скалите, където свършваха нападалите борови иглички и започваха голите камъни — истинската основа на Нова Англия. Бръкнах в десния джоб на панталона си и извадих стария айфон. Подържах го в ръка за момент, почувствах тежестта му и си спомних колко се зарадвах през онзи коледна сутрин, когато разопаковах кутията и видях логото на „Епъл“. Разпищях ли се от радост? Не помнех, но почти сигурно го бях направил.
Батерията още не се беше изтощила, макар и да беше паднала на петдесет процента. Позвъних на господин Хариган и дълбоко в черната пръст на гробище „Елм“, в джоба на скъпо сако, вече обгърнато от плесен, знаех, че Тами Уинет пее. Изслушах как хрипливият му старчески глас за последен път ми казва, че ще ми се обади, ако сметне за необходимо.
Изчаках да прозвучи сигналът. Казах:
— Благодаря ви за всичко, господин Хариган. Сбогом.
Затворих, вдигнах ръка и метнах телефона с цялата си сила. Проследих с поглед как описва дъга на фона на сивото небе. Видях как вдига слаби пръски, когато цопна във водата. Бръкнах в левия си джоб и извадих настоящия си телефон — iPhone 5C в пъстър калъф. Мислех и него да хвърля в езерото. Бих могъл да се справя и само със стационарен телефон и несъмнено това щеше да ми улесни живота. Много по-малко безсмислено дърдорене, край на съобщенията „Какво правиш?“ и тъпите емотикони. Ако след дипломирането си намерех работа във вестник, ако се наложеше да държа връзка с някого, можех да взимам служебен телефон и да го връщам, след като приключа с материала, по който работя.
Вдигнах ръка, останах така дълго време — минута, може би две. Накрая прибрах телефона в джоба си. Не бях сигурен, че всички се пристрастяват към тези високотехнологични консервени кутии, вързани с канап, но знам, че аз съм пристрастен, и господин Хариган също беше пристрастен към тях. Затова пъхнах телефона в джоба му на погребението. Мисля, че сега, през двайсет и първи век, телефоните са начинът, по който се венчаваме за външния свят. Ако е така, значи това е един нещастен брак.
А може би греша. След случилото се с Янко и Уитмор и след като прочетох последното съобщение от pirateking1, има страшно много неща, за които не съм сигурен. Като започнем със самата реалност. Сигурен съм обаче за две неща и те са непоклатими като канара в Нова Англия. Не искам да ме кремират, когато умра, и искам да ме погребат с празни джобове.
Животът на Чък
Трето действие: Благодарим ти, Чък!
1
Марти Андерсън видя билборда в деня преди интернет да се срине окончателно. Крепеше се някак си в продължение на осем месеца след първите кратки смущения. Всички бяха съгласни, че е само въпрос на време, както и че все ще избутат някак си след като световната мрежа угасне завинаги — нали се бяха оправяли и преди това? А и имаше други проблеми, например че измираха цели видове птици и риби, а сега трябваше да мислят за Калифорния: отиваше си малко по малко, а скоро навярно щеше да изчезне напълно.
Марти си тръгна по-късно от училище, защото беше най-неприятният ден за гимназиалните учители, денят предназначен за родителски срещи. Както се оказа, днес Марти не срещна много родители, желаещи да обсъждат академичния напредък (или липсата на такъв) на отрочетата си. Искаха основно да говорят за краха на интернета, който щеше да заличи профилите им във Фейсбук и Инстаграм завинаги. Никой не спомена Порнхъб, но Марти подозираше, че много от родителите, които все пак дойдоха — както жените, така и мъжете — скърбят за неминуемата кончина и на този сайт.
Обикновено на път за къщи той минаваше по околовръстния път и се прибираше за нула време, но днес това не бе възможно заради рухването на моста над Отър Крийк. Срутил се беше преди четири месеца и нямаше и следа от ремонтни дейности; само дървени бариери на оранжеви и бели ивици, които вече бяха потрошени и нашарени с графити.