Тъй като околовръстният път беше затворен, Марти беше принуден да мине през центъра, за да стигне до къщата си на Сидър Корт заедно с всички останали, които живееха в източната част на града. Заради родителските срещи си беше тръгнал в пет вместо в три, точно в пиковия час, и пътуването, което едно време щеше да отнеме двайсет минути, сега щеше да продължи поне един час, защото част от светофарите също не работеха. През целия път ту спираха, ту потегляха, звучаха клаксони, пищяха спирачки, закачаха се брони и се размахваха средни пръсти. Чака десет минути на кръстовището на Главната и Маркет Стрийт, тъй че имаше предостатъчно време да забележи билборда на върха на „Мидуест Тръст“.
До днес там се беше рекламирала една от авиокомпаниите, „Делта“ или „Саутуест“, не помнеше точно. Този следобед обаче засменият екипаж от хванати под ръка стюардеси беше заменен от снимка на мъж с кръгло лице и очила с рамки, черни като грижливо сресаната му коса. Той седеше на бюро с химикалка в ръка, без сако, но с перфектно завързана вратовръзка под яката на бялата му риза. На ръката, с която държеше химикалката, имаше белег с формата на сърп, който по незнайни причини не беше премахнат при обработката на снимката. Мъжът приличаше на счетоводител. Усмихваше се ведро от върха на банката на автомобилите в непроходимото вечерно задръстване долу. Над главата му със сини букви пишеше ЧАРЛЗ КРАНЦ. Под бюрото му, в червено: 39 СТРАХОТНИ ГОДИНИ! БЛАГОДАРИМ ТИ, ЧЪК!
Марти никога не беше чувал за Чарлз — Чък — Кранц, но трябваше да е бил някоя важна клечка в „Мидуест Тръст“, за да заслужи по случай пенсионирането си снимка на билборд поне четири и половина метра висок и петнайсет метра широк. И снимката трябваше да е стара, щом Чък е работил в банката близо четирийсет години, иначе косата му щеше да е побеляла.
— Или опадала — каза Марти на глас и попипа собствената си оредяваща коса. Реши да рискува пет минути по-късно, когато на главното кръстовище в центъра за момент се отвори пролука. Промуши се с тойотата „Приус“, на тръни, че всеки момент ще се блъсне в някого, и не обърна внимание на размахания юмрук на мъж, който успя да набие спирачки миг преди да се натресе в него странично.
На Главната улица отново попадна в задръстване и избегна на косъм нов сблъсък. Докато се прибере вкъщи, съвсем беше забравил за билборда. Вкара колата в гаража, затвори вратата с копчето, после седя поне минута, като дишаше дълбоко и се опитваше да не мисли, че утре сутринта ще трябва отново да мине през същата месомелачка. Но тъй като околовръстният път беше затворен, просто нямаше друг избор. Ако, разбира се, искаше да отиде на работа, а в момента го блазнеше мисълта да си вземе поне един ден болничен (имаше достатъчно натрупани).
— Няма да съм единственият — каза на празния гараж. Знаеше, че е прав. Според „Ню Йорк Таймс“ (който четеше на таблета си всяка сутрин, ако имаше интернет) отсъствието от работа беше достигнало рекордни нива в световен мащаб.
С една ръка взе купчината книги, а с другата — очуканото старо дипломатическо куфарче, натежало от контролни, които трябваше да провери. Така натоварен, излезе с мъка от колата и затвори вратата с дупе. При вида на сянката си върху стената, която сякаш изпълняваше чудат танц, се разсмя. Звукът го стресна; в тези тежки времена рядко се чуваше смях. После изпусна половината книги на пода, което попари всякакви наченки на добро настроение.
Вдигна „Въведение в американската литература“ и „Четири кратки романа“ (в момента с десетокласниците изучаваха „Червеният знак за храброст“) и влезе в къщата. Едва беше успял да остави всичко на шкафа в кухнята, когато телефонът иззвъня. Стационарният, разбира се; мобилните телефони напоследък почти нямаха покритие. Понякога се поздравяваше за съобразителността да запази стационарния си телефон, докато повечето му колеги се бяха отказали от своите. Те в момента бяха напълно прецакани, защото да си прекараш стационарен през последната една година… беше почти невъзможно. По-вероятно беше отново да пуснат движението по околовръстния път, отколкото да ти дойде редът в списъка на чакащите, а напоследък дори стационарната мрежа често прекъсваше.
Вече не се изписваше информация от кой номер ти звънят, но Марти беше достатъчно сигурен кой е в другия край на линията, за да вдигне и да каже:
— Здрасти, Фелиша.
— Къде беше? — попита бившата му съпруга. — Звъня ти от цял час!
Марти ѝ разказа за родителската среща и дългото пътуване към дома.