— Добре ли си?
— Ще се оправя, след като хапна нещо. Ти как си, Фел?
— Бива, но днес докараха още шестима.
Марти нямаше нужда да пита шестима какви. Фелиша беше медицинска сестра в градската болница, където сестрите бяха започнали да се наричат „Отрядът на самоубийците“.
— Съжалявам.
— Такива са времената. — Долови безразличието в гласа ѝ и си помисли, че преди две години — докато още бяха женени — шест самоубийства за един ден щяха да я оставят разтърсена, съкрушена и нямаше да ѝ дадат да мигне през нощта. Но изглежда човек можеше да свикне с всичко.
— Пиеш ли си редовно хапчетата за язва, Марти? — И преди той да успее да отговори, побърза да добави: — Не ти натяквам, просто се тревожа. Фактът, че сме разведени, не означава, че вече не държа на теб, нали знаеш?
— Знам. Пия си хапчетата. — Това не беше съвсем вярно, защото сукралфатът, който се продаваше само с рецепта, вече не се намираше никъде и сега той разчиташе на омепразол. Каза ѝ тази полуистина, защото и той продължаваше да държи на нея. Всъщност двамата се разбираха по-добре сега, когато вече не бяха женени. Правеха дори секс, който макар и да се случваше рядко, беше страхотен. — Благодаря ти, че се интересуваш.
— Наистина ли?
— Да, госпожо. — Отвори хладилника. Изборът беше оскъден, но имаше кренвирши, няколко яйца и кутия с боровинково кисело мляко, което щеше да си запази за лека закуска преди лягане. Както и три кутийки бира.
— Добре. Колко родители изобщо дойдоха на срещата?
— Повече, отколкото очаквах, но далеч не всички. Искаха предимно да говорим за интернета. Явно си въобразяват, че аз трябва да знам защо се срива. Наложи се да им обясня, че съм учител по английски, а не по информатика.
— Разбра за Калифорния, нали? — Фелиша сниши глас, сякаш му доверяваше голяма тайна.
— Да. — Тази сутрин при разрушително земетресение, третото за последния месец и най-силното до момента, от Златния щат се беше откършил нов огромен къс и беше потънал в Тихия океан. Добрата новина беше, че почти цялата тази част от щата беше евакуирана. Лошата новина — че стотици хиляди бежанци се стичаха на изток и превръщаха Невада в един от най-многолюдните щати в страната. В момента в Невада бензинът струваше двайсет долара за галон. По бензиностанциите приемаха само плащания в брой, и то ако горивото не е свършило.
Марти взе пълна до половината бутилка мляко, подуши го и отпи направо от нея въпреки леко подозрителния мирис. Нуждаеше се от алкохолно питие, но знаеше от горчив опит (и безсънни нощи), че първо трябва да си подложи на стомаха.
Каза:
— Интересно, но родителите, които все пак дойдоха на срещата, се тревожеха повече за интернета, отколкото за земетресенията в Калифорния. Вероятно защото основните зърнопроизводителни региони на щата все още са непокътнати.
— Но докога? Чух някакъв учен по националното радио да казва, че Калифорния се лющи като стар тапет. Още един японски реактор бил залят днес следобед. Твърдят, че бил спрян и всичко е наред, но хич не им вярвам.
— Много си цинична.
— Живеем в цинични времена, Марти. — Тя се поколеба.
— Според някои живеем в Края на дните. При това не го твърдят само религиозните фанатици. Вече не. Казва ти го уважаван член на Отряда на самоубийците от градската болница. Вярно, днес изгубихме шестима, но успяхме да спасим други осемнайсет. Най-вече с помощта на налоксон. Но… — Отново сниши глас. — Запасите ни от това лекарство почти са се изчерпали. Главният фармацевт казва, че до края на месеца ще свършат напълно.
— Кофти работа — отвърна Марти и погледна куфарчето. Всички контролни, които го чакаха. Всички правописни грешки, които трябваше да поправи. Всички висящи подчинени изречения и неясни заключения, които чакаха да бъдат нашарени с червено. Компютърните помощни средства като проверката на правописа и граматиката явно изобщо не помагаха. Изтощи се само при мисълта за това.
— Виж, Фел, трябва да затварям. Имам да проверявам контролни и есета за поезията на Робърт Фрост. — Мисълта за безсъдържателните писаници в очакващите го есета го накара да се почувства стар.
— Добре. Само… исках да проверя как си.
— Разбрано. — Марти отвори шкафа и извади бърбъна. Възнамеряваше да си налее чак след като приключи разговора, та Фелиша да не чуе бълбукането и да не разбере какви ги върши. Съпругите притежаваха интуиция; бившите съпруги, изглежда, развиваха силно чувствителна радарна система.
— Мога ли да кажа, че те обичам? — попита тя.