— Само ако и аз мога да ти го кажа — отговори Марти и прокара пръсти по етикета на бутилката: „Ранни дни“. „Чудесна марка — помисли си — за края на дните“.
— Обичам те, Марти.
— И аз те обичам.
Най-подходящият начин да приключат разговора, но Фелиша не затваряше.
— Марти?
— Какво, мила?
— Светът отива по дяволите, а ние можем да кажем единствено „кофти работа“. Значи май и ние отиваме по дяволите.
— Май така излиза. Но Чък Кранц се пенсионира, тъй че може би има светлина в тунела.
— Трийсет и девет страхотни години — каза Фелиша и се разсмя на свой ред.
Марти остави млякото.
— И ти ли видя билборда?
— Не, но чух реклама по радиото. В онова предаване, за което ти разказах.
— Щом са почнали да въртят реклами по националното радио, значи наистина идва краят на света — каза Марти. Фелиша отново се разсмя и му стана приятно. — Как мислиш, защо Чък Кранц получава такова медийно внимание? Прилича на счетоводител и никога не съм чувал за него.
— Нямам представа. Светът е пълен със загадки. Никакъв твърд алкохол, Марти. Знам, че мислиш да си сипеш. По-добре изпий една бира.
Марти не се смееше, когато приключи разговора, но се усмихваше. Радарът на бившите съпруги. Високо чувствителен. Все пак прибра бърбъна в шкафа и си взе бира. Сложи два кренвирша да се варят и отиде в малкия си кабинет, за да види дали има интернет, докато чака водата да кипне.
Имаше и при това не се влачеше толкова бавно, колкото обикновено. Той пусна Нетфликс с намерението да изгледа отново някой епизод на „В обувките на Сатаната“ или „Наркомрежа“, докато яде. Появи се началният екран с предложения за гледане, които не се бяха променили от предишната вечер (а до неотдавна се сменяха поне веднъж дневно), но преди да успее да реши кой злодей иска да гледа — Уолтър Уайт или Стрингър Бел, началният екран изчезна. Появи се надписът ТЪРСЕНЕ и малкото въртящо се кръгче.
— Мамка му — изруга Марти. — Прекъсва за стотен…
Тогава кръгчето изчезна и екранът светна отново. Само че не беше началната страница на Нетфликс, а Чарлз Кранц, седнал на отрупаното с книжа бюро с усмивка на лице и химикалка в ръката с белега. Над него: ЧАРЛЗ КРАНЦ; отдолу: 39 СТРАХОТНИ ГОДИНИ! БЛАГОДАРИМ ТИ, ЧЪК!
— Кой, по дяволите, си ти, Чъки? — попита Марти на глас.
— Защо си толкова популярен? И тогава, сякаш дъхът му беше духнал интернета като свещичка за рожден ден, картината изчезна и на екрана се изписа ЛИПСА НА ВРЪЗКА.
Връзката не възстанови през нощта. Също като половин Калифорния (скоро щяха да станат три четвърти), интернетът беше изчезнал.
Първото, което Марти забеляза на следващия ден, докато изкарваше колата на заден ход от гаража, беше небето. Откога не беше виждал толкова синьо и чисто небе? От месец? От месец и половина? Облаците и дъждът (понякога лек ръмеж, друг път порой) бяха вече почти неизменни, а в дните, в които облаците се разкъсваха, небето обикновено оставаше мъгливо от дима заради пожарите в Средния запад. Те бяха изпепелили почти цяла Айова и Небраска и се движеха към Канзас, тласкани от ураганни ветрове.
Второто, което забеляза, беше Гас Уилфонг да се тътри по улицата с голямата си кутия за обяд, блъскаща се в бедрото му. Гас носеше спортен панталон, но с вратовръзка. Той беше мениджър в отдел „Ремонтни дейности“ към Градския съвет. Макар да беше едва седем и петнайсет, изглеждаше уморен и посърнал като в края на тежък работен ден, вместо в самото му начало. И ако тепърва отиваше на работа, защо вървеше към дома си в съседство с къщата на Марти? Също така…
Марти отвори прозореца.
— Къде ти е колата?
Гас се изсмя без капчица хумор.
— Паркирана на тротоара по средата на Главната улица заедно с още стотина други. — Той въздъхна. — Леле, не помня кога за последно съм изминавал пеша пет километра. Което май говори достатъчно за начина ми на живот. Ако си тръгнал към училището, приятелю, ще се наложи да отидеш чак до шосе 11 и после да се върнеш по шосе 19. Ще ти удължи пътя с поне трийсет километра, а несъмнено и там движението ще е натоварено. Възможно е да стигнеш навреме за обедната почивка, но се съмнявам.
— Какво е станало?
— Зейнала е дупка на кръстовището на Главната и Маркет Стрийт. Огромна е, човече. Възможно е причината да са непрестанните валежи в последно време, но още по-вероятно се дължи на лошата поддръжка на пътищата. Това не е задача на моя отдел, слава богу. В дупката са паднали поне двайсет коли, може би трийсет, а някои от хората в тези коли… — Той поклати глава. — Няма да излязат повече.