— Господи — каза Марти. — Снощи минах оттам. Киснах на кръстовището в задръстване.
— Радвай се, че не си бил там тази сутрин. Може ли да се кача при теб? Да поседна за минутка? Напълно съм скапан, а Джени сигурно отново е заспала. Не искам да я будя, особено с лоша новина.
— Заповядай.
Гас се качи в колата.
— Положението е зле, приятелю.
— Кофти работа — съгласи се Марти. Същото беше казал на Фелиша снощи. — Но просто ще трябва да се усмихнем и да стиснем зъби.
— Хич не ми е до усмивки — рече Гас.
— Почивен ден ли мислиш да си вземеш?
Гас вдигна ръце и плесна кутията за обяд в скута си.
— Не знам. Може да се обадя на колеги, да попитам дали някой може да мине да ме вземе, но не съм голям оптимист.
— Ако не отидеш на работа, не си прави планове да гледаш Нетфликс или клипове в Ютюб. Интернетът пак се срина и имам чувството, че този път може да е завинаги.
— Предполагам си разбрал за Калифорния — каза Гас.
— Не съм пускал телевизора тази сутрин. Поспах малко повече. — Марти замълча за момент. — А и честно да ти кажа, не исках да гледам. Има ли нещо ново?
— Да. И останалата част е потънала. — Гас се замисли. — Е… твърдят, че двайсет процента от Северна Калифорния все още се държат, което означава, че всъщност са десет, но земеделските райони са заминали.
— Ужас. — Наистина беше ужасно, но вместо страх, потрес и мъка, Марти изпита само вцепенено изумление.
— Да, така си е — съгласи се Гас. — Особено след като Средният запад бързо се превръща в пепелище, а южната половина на Флорида вече на практика е мочурище, годно само за алигатори. Дано имаш достатъчно запаси в килера и фризера, защото сега всички основни селскостопански региони в страната са унищожени. Същото важи за Европа. В Азия вече върлува глад. Милиони са мъртви. От бубонна чума, доколкото чух.
Седяха в колата пред къщата на Марти и гледаха как още хора се връщат пеша откъм центъра, много от тях с костюми и вратовръзки. Жена с хубав розов костюм се тътреше по гуменки и носеше високите си токчета в ръка. Марти си помисли, че името ѝ май е Андреа и живее на съседната улица. Фелиша не му ли беше казала, че работи в „Мидуест Тръст“?
— И пчелите — продължаваше Гас. — Още преди десет години измираха масово, но сега вече са напълно изчезнали с изключение на няколко кошера в Южна Америка. Медът свърши, драги. А без тях да опрашват каквито насаждения са останали…
— Извинявай — каза Марти. Слезе от колата и се затича да догони жената с розовия костюм. — Андреа? Андреа ли се казвате?
Тя се обърна предпазливо и вдигна обувките си все едно щеше да използва токчетата, за да го прогони. Марти разбра — напоследък беше пълно с изтрещели хора. Той спря на метър и половина от нея.
— Аз съм съпругът на Фелиша Андерсън. — Всъщност бившият, но думата „съпруг“, като че ли звучеше по-малко опасно. — Мисля, че с Фел се познавате.
— Да. Бяхме заедно в Кварталния комитет. С какво мога да ви помогна, господин Андерсън? Идвам пеша от центъра, а колата ми остана в непроходимо задръстване. Що се отнася до банката, тя… се е наклонила.
— Наклонила — повтори Марти. В съзнанието му изскочи образът на Наклонената кула в Пиза. Със снимката на Чък Кранц на върха.
— Намира се в края на свлачището и макар още да не е паднала в дупката, изглежда много нестабилна. Със сигурност ще я отцепят като опасна. Вероятно това значи, че вече съм безработна, поне клонът в центъра ще затвори, но не ме интересува особено. Искам само да се прибера и да си вдигна краката.
— Исках да ви питам за билборда на сградата. Видяхте ли го?
— Как да го пропусна? Все пак работя там. Виждала съм и графитите, навсякъде са — Обичаме те, Чък, Да живее Чък, Чък Завинаги — както и рекламите по телевизията.
— Наистина ли? — Марти се сети какво беше видял на страницата на Нетфликс снощи, точно преди интернетът да спре. Тогава си помисли, че е просто някоя от дразнещите реклами, които изскачаха по сайтовете.
— Поне по местните канали ги въртят. Може да не ги дават по кабелната телевизия, но вече нямаме кабелна. Спря през юли.
— И при нас. — След като вече беше подхванал измислицата, че още е женен, реши, че е най-добре да продължава в същия дух. — Хващаме само Канал 8 и Канал 10.
Андреа кимна.
— Вече не дават реклами на коли, лекарства или „Евтините мебели на Боб“. Само Чарлз Кранц, трийсет и девет страхотни години, благодарим ти, Чък. Върти се по една минута, после продължават с повторенията на сериали. Много странно, но в последно време какво ли не е странно? А сега наистина искам да се прибирам.