— Нима този Чарлз Кранц не е от вашата банка? Не е ли служител, който се пенсионира?
Андреа се спря за момент преди да продължи тътренето си към дома, понесла високите токчета, които днес повече нямаше ѝ трябват. Може би никога повече.
— Не знам кой точно е Чарлз Кранц. Трябва да е работил в централата в Омаха. Макар че, доколкото разбирам, сега Омаха представлява огромен пепелник.
Марти я изпрати с поглед. Както и Гас Уилфонг, който беше застанал до него. Гас кимна към мрачния парад от връщащи се работници, които вече не можеха да стигнат до работните си места, където да продават, търгуват, банкират, обслужват маси и правят доставки.
— Приличат на бежанци — каза Гас.
— Да. Наистина. Хей, нали ме попита за запасите ми от храна?
Гас кимна.
— Имам доста консерви супа. Както и ориз басмати и макарони. Май и корнфлейкс. Що се отнася до фризера, там май има шест пакета с полуфабрикати и кутия сладолед.
— Не ми изглеждаш особено разтревожен. Марти сви рамене.
— С какво ще ми помогнат тревогите?
— Виж, това е интересно — каза Гас. — В началото всички се тревожехме. Искахме отговори. Един куп хора се стекоха във Вашингтон да протестират. Помниш ли как събориха оградата на Белия дом и онези студенти бяха застреляни?
— Да.
— В Русия свалиха правителството, а между Индия и Пакистан избухна Четиридневната война. В Германия изригна вулкан — в Германия, за бога! Казахме си, че всичко ще премине, но няма никакви изгледи да му се види краят, нали?
— Така е — съгласи се Марти. Въпреки че беше станал преди малко, вече се чувстваше уморен. Много уморен. — Няма да премине, става все по-зле.
— Да не говорим за самоубийствата. Марти кимна.
— Фелиша ги вижда всеки ден.
— Мисля, че самоубийствата ще намалеят — каза Гас — и хората просто ще седнат да чакат.
— Какво?
— Края, приятелю. Края на света. Преминаваме през петте етапа на скръбта, не си ли забелязал? Сега стигнахме до последния. Примирение.
Марти мълчеше. Не му хрумваше какво да каже.
— Вече рядко някой проявява любопитство. И всичко това…
— Гас размаха ръка. — Появи се изневиделица. Тоест, знаехме, че съсипваме природата — мисля, че дори крайнодесните откачалки тайно го вярваха, — но сега ни удариха цял куп бедствия наведнъж. — Той погледна Марти едва ли не с молба в очите. — За колко време се случи? Една година? Година и два месеца?
— Да — каза Марти. — Кофти работа. — Това като че ли беше единствената подходяща фраза.
В небето се разнесе бръмчене и те погледнаха нагоре. Големите самолети, които кацаха и излитаха от общинското летище, вече бяха рядкост, но това беше малък самолет, пърпорещ в необичайно ясното небе и бълващ бяла диря от опашката си. Самолетът правеше виражи, спускаше се и се издигаше, а пушекът (или какъвто там химикал беше) образуваше букви.
— А! — Гас източи врат. — Самолет, който изписва послания в небето. Не бях виждал такъв от малък.
ЧАРЛЗ, изписа самолетът. После: КРАНЦ. А след това — естествено — 39 СТРАХОТНИ ГОДИНИ! Името вече започваше да се разсейва, докато самолетът изписваше: БЛАГОДАРИМ ТИ, ЧЪК!
— Какво става, по дяволите? — недоумяващо каза Гас.
— И аз това се питам — отвърна Марти.
Пропуснал беше закуската, затова когато се прибра, стопли в микровълновата едно от замразените полуготови ястия — пилешки пай „Мари Календър“, доста вкусен — и го занесе в хола, за да гледа телевизия. Но единствените два канала, които излъчваха, въртяха нонстоп снимката на Чарлз — Чък.
— Кранц, седнал на бюрото си с химикалка в ръка. Марти я позяпа, докато си изяде пая, изключи апарата за затъпяване и отиде да си легне. Реши, че това е най-разумно.
Спа почти целия ден и макар да не я сънува (поне доколкото помнеше), се събуди с мисълта за Фелиша. Искаше да я види и да я попита дали може да преспи у тях. Може би дори да остане за постоянно. Ако наистина настъпваше краят на света, не искаше да го посрещне сам.
Харвест Ейкърс, спретнатият малък квартал, в който Фелиша живееше сега, се намираше на пет километра и Марти нямаше никакво намерение да рискува пътуване с колата, затова облече анцуг и обу гуменки. Късният следобед беше прекрасен за разходка, небето все още ясно и синьо и навън имаше доста хора. Няколко души, изглежда, се наслаждаваха на слънцето, но повечето вървяха, забили поглед в краката си. Почти не се чуваха разговори, дори между онези, които вървяха по двама и трима.
На Парк Драйв, един от основните булеварди в източната част на града, и четирите платна бяха задръстени от коли, повечето празни. Марти си проправи път между тях, а на отсрещния тротоар се натъкна на старец с туиден костюм и бомбе. Той седеше на тротоара и чистеше лулата си в канавката. Мъжът видя Марти да се приближава и се усмихна.