— Почивам си малко — каза той. — Ходих до центъра да видя дупката и направих няколко снимки с телефона. Мислех си, че някой от местните телевизионни канали ще прояви интерес, но изглежда всички са спрели да излъчват. Въртят само снимки на онзи Кранц.
— Да — каза Марти. — Накъдето и да се обърнеш, виждаш само Чък. Случайно да имате представа кой…
— Никаква. Попитах поне двайсет души. Никой не знае. Нашият човек Кранц, изглежда, е митичната фигура на Апокалипсиса.
Марти се разсмя.
— Накъде отивате, господине?
— Към Харвест Ейкърс. Хубаво местенце е. Спокойно. — Той бръкна в джоба си, извади пликче тютюн и започна да пълни лулата.
— И аз натам съм тръгнал. Бившата ми жена живее там.
Може да вървим заедно.
Възрастният господин стана с болезнена гримаса.
— Стига да не бързате. — Вдигна лулата и дръпна от нея. — Артрит. Пия хапчета, но колкото повече ме сковава артритът, толкова по-малко ми помагат хапчетата.
— Кофти — каза Марти. — Вие задайте темпото.
Старецът го зададе. Темпото беше бавно. Мъжът се казваше Самюъл Ярбру, собственик и главен агент в погребално бюро „Ярбру“.
— Но истинският ми интерес е метеорологията — каза той.
— Мечтаех да казвам прогнозата за времето по телевизията, когато бях млад и зелен, може би дори по някой от големите канали, но всички те явно предпочитат млади жени с… — Той сви шепи и ги постави пред гърдите си. — Все пак продължавам да се интересувам, чета научните списания и мога да ви разкажа удивителни неща. Ако искате да ги чуете.
— Да, разбира се.
Стигнаха до автобусна спирка. На облегалката на пейката беше изписано: ЧАРЛЗ — ЧЪК — КРАНЦ 39 СТРАХОТНИ ГОДИНИ! БЛАГОДАРИМ ТИ, ЧЪК!
Сам Ярбру седна и потупа мястото до себе си. Марти седна. Димът от лулата на стареца влизаше в очите му, но той не възразяваше. Мирисът беше приятен.
— Нали знаете как си мислим, че в денонощието има двайсет и четири часа? — попита Ярбру.
— И в седмицата има седем дни. Всички знаят това, дори малките деца.
— Е, значи всички грешат. В един звезден ден имаше двайсет и три часа и петдесет и шест минути. И някоя и друга секунда.
— „Имаше“ ли?
— Точно така. Въз основа на изчисленията ми, които ви уверявам, мога да докажа, сега в едно денонощие има двайсет и четири часа и две минути. Според вас какво означава това, господин Андерсън?
Марти се замисли.
— Нима твърдите, че въртенето на Земята се е забавило?
— Именно. — Ярбру извади лулата от устата си и посочи към хората, които минаваха по тротоара. Свечеряваше се и потокът минувачи започваше да оредява. — Обзалагам се, че много от тях си мислят, че многобройните бедствия, които ни сполитат, се коренят единствено в начина, по който съсипахме природата. Не е вярно. Пръв ще призная, че се отнесохме с майката земя — да, тя е наша обща майка — ужасно, издевателствахме над нея, направо я изнасилихме, но сме нищожни в сравнение с големия часовник на вселената. Нищожни. Не, това, което се случва, е много по-мащабно от съсипването на природата.
— Може Чък Кранц да е виновен — каза Марти. Ярбру го погледна изненадано и се разсмя.
— Пак до него стигаме, а? Чък Кранц излиза в пенсия и цялото население на Земята, да не говорим за самата Земя, се пенсионира с него. Това ли е вашата хипотеза?
— Все нещо трябва да обвиним — отвърна с усмивка Марти.
— Или някого.
Сам Ярбру стана, хвана се за кръста, протегна се и направи болезнена гримаса.
— Прощавайте, господин Спок, но изказването ви е нелогично. Предполагам, че трийсет и девет години са доста дълго време според човешките стандарти — почти половин живот, — но последната ледникова епоха е била доста преди това. Да не говорим за епохата на динозаврите. Е, вдигаме ли гълъбите?
Вдигнаха гълъбите и тръгнаха бавно с издължени пред себе си сенки. Марти се смъмри наум задето беше проспал най-хубавата част от един прекрасен ден. Ярбру се движеше все по-бавно. Когато най-накрая стигнаха до каменната арка, която бележеше входа към Харвест Ейкърс, старият погребален агент отново седна.
— Мисля да погледам залеза, докато артритът ме поотпусне. Ще се присъедините ли?
Марти поклати глава.
— Трябва да вървя.
— Да видите бившата — каза Ярбру. — Разбирам. Приятно ми беше да си поговорим, господин Андерсън.