Марти мина през арката, но спря и се обърна.
— Чарлз Кранц означава нещо — заяви той. — Сигурен съм.
— Може и да имате право — каза Сам и дръпна от лулата, — но забавянето във въртенето на земята… няма по-важно от това, приятелю.
Главната улица на квартал Харвест Ейкърс представляваше елегантна обрамчена с дървета парабола, от която се разклоняваха по-малки улици. Уличните лампи, които на Марти му приличаха на лампите от илюстрираните романи на Дикенс, се бяха включили и хвърляха бледо сияние. Когато стигна до Фърн Лейн, където живееше Фелиша, зърна момиченце с ролкови кънки да взима завоя елегантно. Облечено беше с широки червени къси панталони и тениска без ръкави с някакъв лик, може би на рок звезда или рапър. Марти предположи, че детето е на десет или единайсет години, и видът му страшно го разведри. Момиченце на ролкови кънки: едва ли имаше по-нормална гледка в този ненормален ден. В тази ненормална година.
— Здрасти — поздрави я той.
— Здрасти — отвърна тя, но се завъртя ловко на кънките, може би готова да избяга, ако Марти се окажеше някой от онези извратени типове, за които майка ѝ несъмнено я беше предупреждавала.
— Отивам да видя бившата си жена — обясни той, без да помръдва от мястото си. — Фелиша Андерсън. Но може и отново да е Гордън. Това е моминското ѝ име. Живее на Фърн Лейн № 19.
Момиченцето направи ловък пирует, движение, при което Марти би се проснал по задник.
— А, да, май съм ви виждала. Със синята тойота, нали?
— Да, същият.
— Защо идвате да я видите, след като ви е бивша жена?
— Още я харесвам.
— Не се ли карате?
— Карахме се. Но откакто се разведохме, се разбираме по-добре.
— Госпожица Гордън понякога ни черпи с джинджифилови бисквити. Мен и братчето ми Рони. Аз предпочитам
„Орео“, но…
— Но са бисквити и се ронят, какво да ги правиш, нали? — рече Марти.
— Не, джинджифиловите не се ронят. Поне докато не ги схрус…
В този миг уличните лампи угаснаха и главната улица се превърна в лагуна от сенки. Къщите също потънаха в мрак. До момента в града токът беше спирал три пъти, веднъж за цели осемнайсет часа, но в крайна сметка отново идваше. Марти не беше сигурен, че този път електрозахранването ще бъде възстановено. Може би, но имаше чувството, че електричеството, което той (и всички останали) беше приемал за даденост цял живот, май си е отишло също като интернета.
— Да му се не види — каза момиченцето.
— По-добре се прибирай — каза Марти. — Без уличното осветление е твърде тъмно за каране на кънки.
— Господине? Нещата ще се оправят ли?
Макар да нямаше собствени, Марти преподаваше на деца от двайсет години и смяташе, че макар да трябва да започнеш да им казваш истината, щом станат на шестнайсет, добронамерената лъжа често е най-правилният подход, когато са още малки като това момиченце.
— Разбира се.
Той проследи с поглед треперещия ѝ пръст към къщата на ъгъла на Фърн Лейн. На притъмнелия прозорец над малката морава се беше появило лице. Изтъкано беше от сияещи бели линии и сенки като дух на спиритически сеанс. Усмихнато кръгло лице. Очила с черни рамки. Химикалка в ръка. Над него: ЧАРЛЗ КРАНЦ. Отдолу: 39 СТРАХОТНИ ГОДИНИ! БЛАГОДАРИМ ТИ, ЧЪК!
— Навсякъде е — промълви момиченцето.
Имаше право. Чък Кранц плуваше по предните прозорци на всички къщи на Фърн Лейн. Марти се обърна и видя дъга от лицата на Кранц да се простира назад по главната улица. Десетки ликове на Чък, може би стотици. Хиляди, ако този феномен се наблюдаваше из целия град.
— Прибирай се — каза Марти вече без усмивка. — Тичай вкъщи при мама и татко, миличка. Хайде, бързо.
Тя потегли; кънките трополяха по тротоара, а косата ѝ се развяваше назад. Марти виждаше червените ѝ панталони, докато не се стопиха в сгъстяващия се мрак.
Той тръгна бързо в същата посока като момиченцето под погледа на усмихнатия Чарлз — Чък — Кранц, който го гледаше от всички прозорци. Чък с бялата риза и черната вратовръзка. Сякаш го наблюдаваше орда от клонирани призраци. Радваше се, че няма луна; ами ако лицето на Чък се беше появило и върху нея? Как щеше да реагира тогава?
Отказа се да върви при № 13. Измина тичешком останалата част от пътя до малката къщичка на Фелиша, взе на спринт алеята и почука на вратата. Зачака, внезапно убеден, че тя е още в болницата, може би на двойно дежурство, но тогава чу стъпките ѝ. Вратата се отвори. Тя държеше свещ. Пламъкът осветяваше отдолу уплашеното ѝ лице.