Дъг стисва рамото на племенника си.
Брайън продължава да говори, свел поглед към стиснатите си ръце:
— Иска ми се да вярвам в Бог, вуйчо, и в известен смисъл вярвам, но не разбирам защо трябва да става така. Защо Бог го допуска. Защото е загадка, така ли? Ти си философът, само това обяснение ли можеш да дадеш?
„Да, защото смъртта обезсмисля философията“, мисли си Дъг.
— Знаеш поговорката, Брайън. Смъртта отнася най-добрите сред нас, смъртта отнася всички нас.
Брайън опитва да се усмихне.
— Ако мислиш, че това ще ме утеши, жестоко се лъжеш.
Дъг като че ли не го чува. Гледа зет си, който му е като истински брат. Който е осигурил на сестра му добър живот. Който му е помогнал да започне кариерата си, а това е най-малкото. Имали са чудесни преживявания заедно. Не достатъчно, но явно трябва да се задоволи с тях.
— Човешкият мозък е ограничен, представлява само топка от тъкани в клетка от кости, но съзнанието в него е необятно. Капацитетът му за съхранение на информация е невъобразим, способностите на въображението му си остават непонятни за нас. Мисля, че когато някой умре, рухва цял един свят — светът, който този човек е познавал и в който е вярвал. Замисли се за това, момчето ми — милиарди хора на земята, а всеки от тях носи в себе си един свят. Земята, родена от неговото съзнание.
— И сега светът на татко умира.
— Но не и нашите — казва Дъг и отново стисва племенника си за раменете. — Нашите светове ще продължат да живеят още известно време. Както и светът на майка ти. Трябва да сме силни заради нея, Брайън. Колкото се може по-силни.
Смълчават се, загледани в умиращия мъж на болничното легло, заслушани в равномерното бип… бип… бип… на монитора и бавното вдишване и издишване на Чък Кранц. Веднъж дишането спира. Гърдите му не се надигат. Брайън се напряга. Тогава гърдите отново се надигат с поредния агонизиращ хрип.
— Пиши на мама — казва Брайън. — Веднага.
Дъг вече е извадил телефона си.
— Вече се заех. — Написва:
По-добре се качвай, сестричке. Брайън е тук. Мисля, че Чък наближава края.
3
Марти и Фелиша излязоха на черната морава пред къщата. Донесоха от задния двор столове и седнаха. Токът вече беше спрял в целия град и звездите светеха много ярко. По-ярко, отколкото Марти ги беше виждал да светят в Небраска, когато беше малък. По онова време имаше малък телескоп и изучаваше вселената от прозореца на мансардата.
— Ето там е Аквила — посочи той. — Съзвездието Орел. Там е Северен кръст, или Лебед. Виждаш ли го?
— Да. А това е Полярната… — Тя млъкна. — Марти? Видя ли…
— Да — отвърна той. — Току-що угасна. Както и Марс. Сбогом, Червена плането.
— Марти, страх ме е.
Дали Гас Уилфонг гледаше небето тази вечер? А Андреа, жената, участвала с Фелиша в Кварталния комитет? Самюъл Ярбру, погребалният агент? Ами малкото момиченце с червените панталони? Звездна светлина, светла звезда, последните звезди гаснат в нощта.
Марти я хвана за ръка.
— Мен също.
4
Джини, Брайън и Дъг стоят до леглото на Чък Кранц, хванати за ръце. Чакат, докато Чък — съпруг, баща, счетоводител, танцьор, любител на криминални сериали — поема последния си дъх.
— Трийсет и девет години — казва Дъг. — Трийсет и девет страхотни години. Благодарим ти, Чък.
5
Марти и Фелиша седяха, вдигнали очи към небето, и гледаха как звездите гаснат. Първо по една-две, после с десетки, накрая със стотици. Когато Млечният път изчезна, Марти се обърна към бившата си съпруга.
— Обичам… Тъмнина.
Второ действие: Улични изпълнители
С помощта на приятеля си Мак, който има стар микробус, Джаред Франк сглобява барабаните на любимото си място на Бойлстън Стрийт между „Уолгрийнс“ и магазина на „Епъл“. Има добро предчувствие за днешния ден. Четвъртък следобед е, времето е прекрасно, а улиците гъмжат от хора, очакващи с нетърпение уикенда, което е още по-хубаво от самия уикенд. В четвъртък следобед хората тръпнат в приятно очакване. В петък следобед тази тръпка вече е преминала и трябва да се захващат със забавленията.
— Всичко наред ли е? — пита го Мак.