— Да. Благодаря.
— Десетте ми процента са единствената благодарност, която искам от теб, приятелю.
Мак тръгва, вероятно към магазина за комикси, може би към книжарница „Барнс & Ноубъл“, а после към парка Комън с четивото, което си е купил. Голям читател е Мак. Джаред ще му се обади, когато стане време да дойде да го вземе. Мак ще докара микробуса.
Джаред оставя на тротоара вехт цилиндър (протъркано кадифе, окъсана рипсена панделка), който е купил за седемдесет и пет цента от магазин за дрехи втора употреба в Кеймбридж, после поставя пред него табела с надпис:
ТАЗИ ШАПКА Е ВЪЛШЕБНА! ДАРЕТЕ И ДАРЕНИЕТО ВИ ЩЕ СЕ УДВОИ!
Пуска вътре две еднодоларови банкноти, за да създаде на минувачите нужното впечатление. Топло е за началото на октомври, което му позволява да се облече, както предпочита за изпълненията си на Бойлстън Стрийт — тениска без ръкави с надпис БАРАБАНИ ФРАНКЛИ, къси панталони, окъсани кецове без чорапи, — но дори в студени дни обикновено съблича връхната си дреха, ако носи такава, защото когато намериш ритъма, се разгорещяваш.
Джаред разгъва столчето и се подготвя, като удря последователно всички барабани. Няколко души го поглеждат, но повечето подминават, потънали в разговори с приятелите си къде да отидат на вечеря, къде да пийнат по едно и как е минал денят, който скоро ще попадне на загадъчното бунище, където отиват отминалите дни.
Междувременно остава още много време до осем, когато някоя патрулка обикновено спира до тротоара и през отворения прозорец се показва полицай, който му казва, че е време да си обира дрънките. Тогава ще се обади на Мак. Засега трябва да изкара пари. Подрежда чинелите, после добавя и пастирския звънец, защото има усещането, че днес ще му потрябва.
Джаред и Мак работят почасово в музикалния магазин
„Доктор Рекърдс“ на Нюбъри Стрийт, но в добрите дни Джаред изкарва почти толкова като уличен музикант. А да бие барабаните на слънце на Бойлстън Стрийт определено е за предпочитане пред вмирисания на пачули магазин и дългите разговори с почитатели на грамофонните плочи, търсещи албуми на Дейв Ван Ронк, издадени от „Фолкуейз“, или редки записи на „Грейтфул Дед“ върху пъстър винил. На Джаред винаги му се иска да ги пита къде са били, когато „Тауър Рекърдс“ загиваше.
Отпаднал беше от „Джулиард“, който нарича — с извинение към Кей Кайзър — Колежа за музикални познания. Изкара там три семестъра, но в крайна сметка реши, че не е за него. Там искаха да мислиш, докато свириш, а според Джаред ритъмът е най-добрият ти приятел, а мисленето — най-големият ти враг. От време на време участва в по някой концерт, но като цяло оркестрите не го привличат особено. Макар да не го казва (добре де, може и да го е казвал веднъж или два пъти, когато е бил пиян), си мисли, че може би самата музика е най-големият враг. Рядко мисли по тези въпроси, щом намери ритъма. Тогава музиката е призрак. Важни са единствено барабаните. Ритъмът.
Започва да се разсвирва, отначало бавно и кротко, без да удря звънеца и големия барабан, без римшотове, без да се притеснява, че Вълшебната шапка е празна с изключение на двата смачкани долара и монета от двайсет и пет цента, подхвърлена (презрително) от едно момче на скейтборд. Има време. Трябва да се подготви. Също като очакването на насладата от есенен уикенд в Бостън, подготовката е половината от забавлението. Може би дори повече от половината.
Джанис Холидей се прибира към къщи след седем часа в „Пейдж енд Пейпър“ и се мъкне по Бойлстън с наведена глава, стиснала дамската си чанта. Може да стигне чак до Фенуей преди да се огледа за най-близката метростанция, защото в момента иска да върви пеша. Приятелят ѝ, с когото са били заедно година и половина, току-що е скъсал с нея. Направо си я заряза. Би ѝ шута. Направи го по модерния начин, със съобщение.
Просто не сме един за друг.
След това: Винаги ще бъдеш в сърцето ми!
Накрая: Оставаме си приятели завинаги, нали?
Това, че не са един за друг, вероятно означава, че е срещнал някоя нова и ще замине за уикенда с нея да берат ябълки в Ню Хампшър, а после да се чукат в някое хотелче. Той нямаше да види Джанис тази вечер, или когато и да било повече, с елегантната розова блуза и червената пола, които е облякла, освен ако тя не му прати снимка със съобщение:
Ето какво изпускаш, вонящо лайно такова.
Случи се напълно неочаквано, това я изкара от равновесие, все едно да ти затръшнат в лицето врата, през която тъкмо се каниш да минеш. Този уикенд, който сутринта изглеждаше изпълнен с възможности, сега ѝ прилича на отвора на бавно въртящо се буре, в което трябва да пропълзи. В събота не е на работа в „Пейдж енд Пейпър“, но може да се обади в „Мейбълин“, за да провери дали ще ѝ дадат да поеме смяна поне до обяд. В неделя магазинът е затворен. По-добре да не мисли за неделя, поне засега.