— Приятели завинаги, друг път. — Казва го на чантата си, защото гледа надолу. Не е влюбена в него, никога не се е заблуждавала по този въпрос, но въпреки това е шокирана и изумена. Той беше добро момче (поне тя така си мислеше), доста добър любовник и приятна компания, както се казва. Сега тя е на двайсет и две, зарязана от гаджето, и се чувства гадно. Мисли да пийне вино, когато се прибере, и да си поплаче. Добре ще ѝ подейства да си поплаче. Терапевтично. Може да си пусне плейлист с джаз изпълнения и да потанцува из стаята. Ще танцува със себе си като в песента на Били Айдъл. В гимназията обичаше да танцува и забавите в петък вечер ѝ бяха любими. Вероятно би могла да пресъздаде частица от щастието, което изпитваше тогава.
„Не — мисли си, — онези мелодии, и спомените, само ще те разплачат още повече. Гимназиалните години отдавна отминаха. Сега живееш в истинския свят, в който мъжете късат с теб неочаквано“.
Нагоре по улицата, на една-две преки, чува биене на барабани.
Чарлз Кранц — наричан от приятелите си Чък — върви по Бойлстън Стрийт, облечен с доспехите на счетоводителя: сив костюм, бяла риза, синя вратовръзка. Черните му обувки „Самюъл Уиндзор“ не са скъпи, но са здрави. В ръката му се поклаща дипломатическо куфарче. Не обръща внимание на дърдорещите орди, препускащи покрай него след края на работния ден. В Бостън е за едноседмична конференция с мотото „Банкиране в двайсет и първи век“. Изпратили са го от банката, в която работи, „Мидуест Тръст“, и са покрили всички разноски. Много мило, най-малкото защото досега не е идвал в Града на боба.
Конференцията се провежда в хотел, идеален за счетоводители, тъй като е чист и сравнително евтин. Изнесените до момента лекции и дискусии са му били интересни (той участва в една от дискусиите и ще води друга преди конференцията да приключи утре по обед), но няма желание да прекарва свободното си време в компанията на още седемдесет счетоводители. С тях говори на един език, но му се ще да вярва, че говори и други езици. Поне преди е било така, макар речникът му да е обеднял.
Сега удобните му обувки го отвеждат на следобедна разходка. Не много вълнуваща, но приятна. Напоследък му стига да се чувства приятно. Животът му е по-ограничен, отколкото се е бил надявал, но се е примирил с това. Разбира че ограниченията са неизбежни. Настъпва момент, в който осъзнаваш, че никога няма да станеш президент на САЩ и вместо това ще се задоволиш да оглавиш Американската асоциация за обучение и подготовка на млади кадри. Това си има и положителна страна. Има съпруга, на която е абсолютно верен, и интелигентен, добросърдечен син в прогимназията. Също така му остават едва девет месеца живот, макар още да не го знае. Семето на смъртта — мястото, на което животът изтънява до една-единствена последна точка — е посято толкова дълбоко, че до него не може да достигне нито един хирургически скалпел, а напоследък е започнало да покълва. Скоро ще роди черни плодове.
На хората, с които се разминава — студентките с пъстри поли, студентите с бейзболни шапки на „Ред Сокс“, обърнати с козирката назад, безупречно облечените американци от азиатски произход от Китайския квартал, достолепните дами с пазарски торби, ветерана от Виетнамската война, протегнал огромна керамична чаша с американското знаме и мотото НИЕ НЕ БЯГАМЕ — Чък Кранц несъмнено изглежда като олицетворение на белия американец, костюмиран, чист и спретнат, интересуващ се единствено от парите. Да, такъв е, трудолюбива мравка, пъплеща по предопределения ѝ път между рояци търсещи наслада скакалци, но има и други качества. Поне е имал.
Сеща се за малката сестра. Как се казваше? Рейчъл или Реджина? Рива? Рене? Не помни точно, спомня си само, че беше малката сестра на китариста.
В десети клас в гимназията, дълго преди да се превърне в трудолюбива мравка от мравуняка на име „Мидуест Тръст“, Чък беше вокалист на група на име „Ретрос“. Кръстиха се така, защото свиреха много песни от шейсетте и седемдесетте, предимно на британски банди като „Стоунс“, „Сърчърс“ и „Клаш“, защото повечето им мелодии бяха простички. Не посягаха към „Бийтълс“, чиито песни бяха пълни със странни акорди като модифицирани септакорди.
Чък стана вокалист по две причини: макар да не умееше да свири на никакъв инструмент, пееше вярно, а дядо му имаше стар джип и му позволяваше да го взима за концерти, стига да не са твърде далеч. В началото „Ретрос“ бяха много зле и успяха да достигнат само посредствено ниво преди да се разпаднат в края на учебната година, но, както веднъж се изрази бащата на ритъм китариста, бяха успели да постигнат онзи „невероятен подвиг да свирят поносимо“. Наистина, беше трудно да окепазиш кой знае колко песни като „Bits and Pieces“ („Дейв Кларк Файв“) и „Rockaway Beach“ („Рамоунс“).