— Разбра ли онова, което прочете току-що? — попита ме господин Хариган след един особено разгорещен пасаж. Отново само от любопитство.
— Не — отговорих аз, но не беше напълно вярно. Разбирах много по-добре какво се случва между Оли Мелърс и Кони Чатърли в гората, отколкото какво става между Марлоу и Курц в Белгийско Конго. Трудно е да разбереш секса — научих го още преди да стана студент, — но е още по-трудно е да разбереш лудостта.
— Добре, но ако баща ти те пита какво четем в момента, му кажи „Домби и син“. Бездруго след това ще се захванем с нея. Баща ми така и не попита — поне за тази книга — и изпитах голямо облекчение, когато преминахме към „Домби и син“, първия роман за възрастни, който наистина ми хареса. Не исках да лъжа татко, щях да се почувствам ужасно гузен, макар да съм сигурен, че господин Хариган не би имал нищо против.
Господин Хариган обичаше да му чета, защото очите му се уморяваха бързо. Едва ли се нуждаеше от услугите ми за плевенето на градината; мисля, че Пийт Бостуик, който косеше голямата му около акър поляна, с радост щеше да се заеме и с тази задача. А Една Гроган, икономката му, с радост би бърсала праха от голямата му колекция старинни стъклени преспапиета, но това беше моя задача. На господин Хариган просто му беше приятно да му правя компания. Каза ми това чак малко преди да умре, но аз го знаех. Само не знаех защо, не съм сигурен и до днес.
Веднъж, на връщане от Касъл Рок след вечеря в „Марсел“, баща ми попита внезапно:
— Хариган докосвал ли те е по начин, който те смущава?
Щяха да минат години преди дори да ми поникне мъх над горната устна, но знаех какво има предвид; все пак бяхме учили за „опасността от непознати хора“ и „непристойно докосване“ още в трети клас.
— Питаш дали ме опипва, нали? Не! Божичко, татко, той не е гей.
— Добре. Не се ядосвай, Крейгстър. Длъжен бях да попитам, защото прекарваш много време у тях.
— Ако ме опипваше, можеше поне да ми праща билетчета от два долара — казах аз и разсмях татко.
Изкарвах по трийсет долара седмично и татко настояваше да внасям поне двайсет от тях в спестовната си сметка за колежа. Правех го, макар да намирах идеята за мега-тъпа. Когато дори тийнейджърските години ти се струват в далечното бъдеще, имаш чувството, че ще станеш студент чак в следващия си живот. Все пак десет долара на седмица си бяха цяло състояние. Харчех част от тях за шейкове и хамбургери от топлата витрина в магазина на Хауи, ала повечето отиваха за стари книги с меки корици от книжарницата за книги втора ръка „Дали“ в Гейтс Фолс. Не си купувах тегави четива като онези, които четях на господин Хариган (дори „Лейди Чатърли“ беше тегава, когато Констънс и Мелърс не разпалваха страстите). Предпочитах криминални и каубойски романи като „Престрелка в Хила Бенд“ и „Горещата следа“. Докато четях на господин Хариган, работех. Не извършвах тежък физически труд, но все пак работех. Книга като „Един понеделник ги избихме до крак“ на Джон Д. Макдоналд ми доставяше истинско удоволствие. Казвах си, че трябва да пестя от парите, които не внасям в сметката за колежа, за един от новите телефони, които „Епъл“ пуснаха в продажба през лятото на 2007, но те бяха скъпи, към шестстотин долара, и с десет долара на седмица щеше да мине година преди да ги събера. А когато си на единайсет, една година ти се струва цяла вечност.
Освен това старите романи с пъстри корици ме зовяха.
Сутринта на Коледа през 2007, три години след като започнах работа при господин Хариган и две години преди той да умре, под елхата за мен имаше само един подарък и татко ми каза да го отворя най-накрая, след като той съвестно се възхити на жилетката с щампи на капчици, пантофите и лулата, които му бях взел. След като приключихме с това, разкъсах опаковката на моя подарък и изписках радостно, когато видях, че ми е взел точно онова, за което копнеех: айфон, който имаше толкова много функции, че в сравнение с него телефонът в колата на татко изглеждаше като антика.
Много неща са се променили оттогава. Сега айфонът, който татко ми подари през 2007, е антика също като единствената телефонна линия за пет домакинства от детството му. Настъпиха толкова много промени, отбелязан бе огромен напредък, при това с много бързи темпове. Айфонът, който получих за Коледа, имаше само шестнайсет приложения, предварително инсталирани. Едно от тях беше YouTube, защото по онова време „Епъл“ и YouTube бяха приятели (това се промени впоследствие). Едно приложение се казваше SMS и представляваше примитивна програма за текстови съобщения (нямаше емотикони — дума, която още не беше измислена — освен ако човек не си ги направеше сам). Имаше приложение с прогнозата за времето, която обикновено беше грешна. Но можех да провеждам телефонни обаждания от устройство, достатъчно малко, за да се носи в джоба, а отгоре на всичко имаше и браузър Safari, който ме свързваше с външния свят. Ако си израснал в градче без светофари и асфалтирани пътища като Харлоу, външният свят ти се струва странно и изкусително място и копнееш да се докоснеш до него по начин, който стандартните телевизионни канали не могат да ти осигурят. Поне аз смятах така. Но с телефона всички тези неща бяха в ръцете ми благодарение на телекомуникационната компания „Ей Ти & Ти“ и Стив Джобс.