Приятелката обмисли внимателно думите му и произнесе присъдата си:
— Сигурна съм, че се случва непрекъснато, въпреки че родители загиват и при пожари, торнада, урагани, земетресения и лавини по време на ски ваканции. Това са само някои от възможностите. И защо си мислиш, че ти си главният герой, освен в собствените си очи?
Тя беше поетеса и си падаше малко нихилистка. Връзката им продължи само един семестър.
Чък не беше в колата, когато тя изхвърча по покрив от надлеза, защото родителите му бяха излезли на късна вечеря и него го гледаха баба му и дядо му, които по онова време още наричаше „зайде“ и „бубех“ (това почти приключи в трети клас, когато съучениците започнаха да му се подиграват и той премина от обръщенията на идиш към по-традиционните за американците „дядо“ и „баба“). Алби и Сара Кранц живееха само на километър и половина от тях и беше съвсем естествено да го отгледат след катастрофата, когато той остана, както смяташе първоначално, че е думата, сиракче. Тогава беше на седем.
В продължение на година — може би година и половина — къщата беше изпълнена с дълбока тъга. Семейство Кранц не само бяха загубили сина и снаха си, но и внучката, която щеше да се роди само след три месеца. Вече ѝ бяха избрали име: Алиса. Когато Чък каза, че се сипело като дъжд, майка му се беше разсмяла и разплакала едновременно.
Той никога не забрави това.
Познаваше и другите си баба и дядо, разбира се, гостуваше им всяко лято, но за него те бяха на практика непознати. Обаждаха се често, след като остана сиракче, обичайните разговори — как е и как върви училището — и летните гостувания продължиха; Сара (известна още като бабех, известна още като баба) го водеше със самолета. Но родителите на майка му си останаха непознати, които живееха в далечната земя Омаха. Изпращаха му подаръци за рождения ден и за Коледа — последните особено хубави, тъй като баба и дядо не „почитаха“ Коледа, — но иначе продължаваше да мисли за тях като за временно явление, като учителите, които се сменят, когато преминеш в горен клас.
Чък пръв започна да съблича метафоричните траурни дрехи, като така неизбежно изтръгна баба си и дядо си (стари, но не чак на преклонна възраст) от собствената им скръб. Дойде момент, когато Чък беше на десет и го заведоха в „Дисни Уърлд“. Отседнали бяха в съседни стаи в курорта „Лебед“, а вратата, свързваща стаите, стоеше отворена през нощта и Чък чу баба си да плаче само веднъж. През повечето време се забавляваха.
Част от приятното настроение донесоха със себе си у дома, когато се прибраха. Чък понякога чуваше баба си да тананика в кухнята или да припява на радиото. След катастрофата имаше предимно храна, поръчана по телефона (и цели кошчета за боклук, пълни с бутилките от бира на дядо му), но в годината след „Дисни Уърлд“ баба отново започна да готви. Вкусни манджи, които поналяха фигурата на дотогава кльощавото момче.
Баба му обичаше да слуша рокендрол, докато готвеше, музика, за която Чък би предположил, че е твърде стара, но която тя очевидно обичаше. Ако Чък влезеше в кухнята в търсене на курабийка или с надеждата да си направи филийка, поръсена с кафява захар, баба му често протягаше ръце и започваше да щрака с пръсти.
— Танцувай с мен, Хенри — казваше тя.
Той се казваше Чък, а не Хенри, но обикновено се включваше в танца. Тя му показа стъпките на джитърбъг и няколко движения от кросоувър. Каза му, че има и други, но гърбът ѝ бил твърде разскърцан, за да ги пробва.
— Мога обаче да ти покажа как се изпълняват — обеща тя и една събота донесе купчина касети от видеотеката. Сред тях бяха „Време за суинг“ с Фред Астер и Джинджър Роджърс, „Уестсайдска история“ и любимият на Чък „Аз пея под дъжда“, в който Джийн Кели танцува с улична лампа.
— Можеш да научиш тези танци — каза баба му. — Имаш талант, малкият.
Веднъж, докато пиеха студен чай след особено енергичен танц под звуците на „Higher and Higher“ на Джаки Уилсън, той я попита каква е била в гимназията.
— Страшно маце бях — отвърна тя. — Но не казвай на зайде, че съм се изразила така. Той е старомоден.
Чък никога не му каза.
Също така не се качваше в кулата. Поне тогава.
Питаше за нея, разбира се, при това често. Какво има там, какво се вижда от високия прозорец, защо стаята е заключена? Баба му отговаряше, че е заключена, защото подът е изгнил и може да пропадне. Дядо му отговаряше по същия начин, че там горе няма нищо заради прогнилия под, а единственото, което се вижда от прозореца, е търговският център, голяма работа. Твърдеше това, докато една вечер, малко преди единайсетия рожден ден на Чък, не му каза поне част от истината.