Дядо не възрази. Рядко се опълчваше на баба, а когато опиташе, резултатът хич не беше добър. След като той излезе, баба — бабех — седна до Чък на дивана и го прегърна. Чък отпусна глава върху удобното ѝ меко рамо.
— За призраци ли ти дърдореше? За призраците, които живеят в кулата?
— Ъм, да. — Нямаше смисъл да я лъже: баба му веднага щеше да разбере. — Там наистина ли има призраци? Виждала ли си ги?
Тя изсумтя насмешливо.
— Ти как мислиш, миличък? — По-късно на Чък щеше да му хрумне, че това не е никакъв отговор. — Не обръщай внимание на зайде. Добър човек е той, но понякога прекалява с пиенето. Тогава подхваща пак любимите си изтъркани теми. Сигурна съм, че ме разбираш.
Чък я разбра. Никсън трябвало да иде в затвора; педалите превземали американската култура и я правели розова; конкурсът Мис Америка (който баба обичаше да гледа) бил чисто и просто тържище за плът. Но преди никога не беше изричала и думичка за призраци на тавана. Поне пред Чък.
— Бабех, кой е синът на Джефрис? Тя въздъхна.
— Това е много тъжна история, Чъкчо. — Понякога го наричаше така шеговито. — Живееше през една улица от нас и го блъсна камион, докато гонеше топка по улицата. Случи се много отдавна. Ако дядо ти твърди, че го е видял преди да се случи, то греши. Или се е шегувал.
Баба му познаваше кога Чък я лъже; през онзи вечер Чък откри, че също има подобна дарба. Позна заради начина, по който тя извърна очи и се вгледа в телевизора, сякаш даваха нещо много интересно, макар Чък да знаеше, че хич не ѝ дреме за бейзбол, дори за Световните серии.
— Той просто пие прекалено много — каза баба му и така сложи край на разговора.
Може би беше вярно. Сигурно беше вярно. Но след този разговор Чък се страхуваше от кулата със заключената врата на върха на късото (шест стъпала) тясно стълбище, осветявано от една гола крушка на черен кабел. Но любопитството и страхът са си лика-прилика и след онази вечер, ако баба му и дядо му бяха излезли някъде, той си отправяше предизвикателство да ги изкачи. Докосваше катинара, стряскаше се, ако той изтракаше (шумът можеше да разбуди затворените вътре призраци), после хукваше обратно надолу по стълбите и поглеждаше през рамо. Лесно можеше да си представи как катинарът се отключва с щракване и пада на пода. Как вратата се отваря със скърцане заради несмазаните панти. Ако това се случеше, предполагаше, че ще умре от страх.
4
Мазето, от друга страна, изобщо не го плашеше. То беше ярко осветено с флуоресцентни лампи. След като продаде магазина за обувки и се пенсионира, дядо му прекарваше много време долу в дърводелски занимания. Там винаги миришеше сладникаво на дървени стърготини. В един ъгъл, далеч от хобелмашините, лентовия шлайф и трионите, които му беше забранено да пипа, Чък намери кашон с книгите на дядо му за братята Харди. Макар и стари, бяха много интересни. Един ден четеше „Злокобният знак“ в кухнята и чакаше баба му да извади тава с курабийки от фурната, когато тя издърпа книгата от ръцете му.
— Можеш да четеш нещо по-добро — каза тя. — Време е да минеш на по-сериозни четива, Чъкчо. Почакай тук.
— Тъкмо бях стигнал до най-интересното — възрази Чък. Баба му изсумтя презрително, звук, който единствено бабите еврейки могат да издават подобаващо.
— В тези няма нищо интересно — заяви тя и му взе книгата. Върна се с „Убийството на Роджър Акройд“.
— Ето това е добро криминале — каза тя. — Няма глупави тийнейджъри, които обикалят насам-натам със стари таратайки. Смятай това за въведение в истинската литература. — Тя се замисли. — Добре де, не е Сол Белоу, но не е лоша.
Чък започна да чете книгата само за да угоди на баба си, но бързо се увлече. На единайсет беше прочел близо двайсет книги на Агата Кристи. Пробва една-две за мис Марпъл, но предпочиташе много повече Еркюл Поаро със засуканите мустаци и малките сиви клетки. Умът му сечеше като бръснач. Един ден, по време на лятната ваканция, Чък четеше „Убийство в Ориент експрес“ на хамака в задния двор и случайно вдигна очи към прозореца на извисяващата се кула. Запита се как би подходил мосю Поаро, ако трябва да я разследва.
„Аха — помисли си той. После: — Voilà“, — което беше по подходящо.
Следващия път, когато баба му направи мъфини с боровинки, Чък я попита дали може да занесе няколко на госпожа Станли.
— Много съобразително от твоя страна — отвърна баба. — Занеси ѝ, разбира се. Само не забравяй да се огледаш и в двете посоки, когато пресичаш улицата. — Винаги му напомняше това, когато тръгнеше някъде. Сега, като използваше малките си сиви клетки, той се запита дали не си мисли за сина на Джефрис.