Баба беше пълна (и пълнееше все повече), но госпожа Станли беше двойно по-широка от нея вдовица, която свистеше като спукана гума, когато вървеше, и като че ли винаги беше облечена с един и същ розов пеньоар. Чък изпита смътно чувство за вина, че ѝ носи сладки, които ще се лепнат на снагата ѝ, но информацията му трябваше.
Тя му благодари за мъфините и попита — както той беше сигурен, че ще направи — дали иска да хапнат по един в кухнята.
— Ще направя чай!
— Благодаря ви — каза Чък. — Не пия чай, но няма да откажа чаша мляко.
След като се настаниха на огряната от юнското слънце кухненска маса, госпожа Станли попита как са Алби и Сара. Чък, наясно, че каквото и да изрече в тази кухня, ще се е разчуло по цялата улица преди свечеряване, отговори, че са добре. Но тъй като Поаро твърдеше, че трябва да дадеш нещичко, ако искаш да получиш нещичко в замяна, добави, че баба му събира дрехи за лутеранския приют за бездомни.
— Баба ти е светица — каза госпожа Станли, видимо разочарована, че това е всичко. — А дядо ти? Ходи ли да прегледат онази бенка на гърба му?
— Да — отвърна Чък. Пийна мляко. — Докторът я изрязал и я дал за изследване. Оказа се, че не е от злокачествените.
— Слава богу!
— Да — съгласи се Чък. След като беше дал нещичко, сега смяташе, че заслужава да получи.
— Чух го да говори с баба за някой си Хенри Питърсън, който май е умрял.
Подготвил се беше да остане разочарован; тя може и изобщо да не беше чувала за Хенри Питърсън. Но госпожа Станли така ококори очи, че Чък сериозно се уплаши те да не изхвръкнат, и се хвана за гърлото като че ли се беше задавила с парче от мъфина.
— О, каква тъжна история! Ужасна! Той беше счетоводителят на баща ти. Водеше счетоводството и на други фирми.
— Тя се приведе напред и пеньоарът ѝ откри гледка към гръд, толкова голяма, че приличаше на халюцинация. Продължаваше да се държи за гърлото. — Той се самоуби! — каза шепнешком. — Обеси се!
— Измами ли е извършвал? — попита Чък. В книгите на Агата Кристи се извършваха много финансови измами. Както и изнудвания.
— Какво? Господи, не! — Госпожа Станли стисна устни, сякаш да не изрече нещо, което не е за ушите на голобрадото момче, седнало срещу нея. Но естествената ѝ склонност да разказва всичко (на всеки) надделя. — Жена му избяга с по-млад мъж! Едва достатъчно голям, за да гласува, а тя беше на повече от четирийсет! Какво мислиш за това?
Единственият отговор, който му дойде наум, беше:
— Леле! — Тази реакция явно я удовлетвори.
След като се прибра вкъщи, той взе тетрадката си от етажерката и написа:
Д. е видял призрака на сина на Джефрис малко преди да умре. Видял е призрака на Х. Питърсън 4 или 5 ГОДИНИ преди да умре. Спря и задъвка края на химикалката обезпокоен. Не искаше да напише онова, което му се въртеше в главата, но реши, че един добър детектив би го направил.
Сара и хлябът. ВИДЯЛ ЛИ Е ПРИЗРАКА НА БАБА В КУЛАТА???
Отговорът му се струваше очевиден. Защо иначе ще говори колко трудно е чакането?
„Сега и аз чакам — помисли си Чък. — И се надявам всичко да се окаже просто голямо недоразумение“.
5
В последния учебен ден в шести клас госпожица Ричардс — мила отнесена млада жена, която не умееше да въдворява никаква дисциплина и вероятно нямаше да изкара дълго в държавната образователна система — опита да прочете на класа няколко стиха от „Песен за мен самия“ на Уолт Уитман. Не се получи. Децата бяха подивели и не им се слушаше поезия, а искаха само да побягнат към предстоящите дълги летни месеци. Чък беше в същото настроение, доволен да мята наплюнчени хартиени топчета или да покаже среден пръст на Майк Ендърби, докато госпожица Ричардс гледаше в книгата, но един стих отекна в главата му и го накара да се изправи.
След като часът най-накрая свърши и децата излязоха на свобода, той остана в класната стая. Госпожица Ричардс седна на бюрото и духна кичур коса от челото си. Когато видя, че Чък още не си е тръгнал, му се усмихна уморено.
— Часът мина добре, не си ли съгласен?
Чък разпознаваше сарказма дори когато беше деликатен и използван за самоирония. Все пак той беше евреин. Добре де, наполовина евреин.
— Какво иска да каже авторът с „Обширен съм, съдържам множествата“?
Въпросът му ободри учителката. Тя подпря брадичка на едното си малко юмруче и го погледна с красивите си сиви очи.