— Според теб какво означава?
— Говори за всички хора, които познава, нали? — предположи Чък.
— Да, но може би означава нещо повече. Ела насам.
Той се наведе над бюрото ѝ, където върху дневника стоеше „Американска поезия“. Много нежно тя постави длани върху слепоочията му. Ръцете ѝ бяха хладни. Усещането беше толкова приятно, че се наложи да потисне потръпването си.
— Какво има между ръцете ми? Само хората, които познаваш ли?
— Не — отговори Чък. Мислеше си за майка си и баща си, и за бебето, което така и не бе успял да подържи. Алиса, сипе се като дъжд. — Има и спомени.
— Да. Всичко, което виждаш. Всичко, което знаеш. Целият свят, Чъки. Самолети в небето, капаците на шахти по улицата. С всяка следваща година светът в главата ти ще става все по-голям и ярък, по-сложен и изпълнен с детайли. Разбираш ли?
— Май да. — Изуми го мисълта, че в крехкия му череп се съдържа цял един свят. Помисли си за сина на Джефрис, блъснат на улицата. Помисли си за Хенри Питърсън, счетоводителя на баща му, увиснал на въжето (сънуваше кошмари за него). Техните светове бяха потънали в тъмнина. Като стая, в която си угасил лампата.
Госпожица Ричардс свали ръце. Изглеждаше угрижена.
— Добре ли си, Чъки?
— Да.
— Тогава тръгвай. Ти си добро момче. Приятно ми беше да ти преподавам.
Чък стигна до вратата и се обърна.
— Госпожице Ричардс, вярвате ли в призраци? Тя се замисли.
— Вярвам, че спомените са призраци. Но привидения, хвърчащи из коридорите на порутени замъци? Мисля, че те съществуват само в книгите и филмите.
„И може би в кулата на дядовата къща“, помисли си Чък.
— Приятно лято, Чъки.
6
Лятото наистина беше приятно до август, когато баба му умря. Случи се недалеч от къщи, на публично място, което беше малко унизително, но поне смъртта беше от онези, за които хората казват на погребението: „Слава богу, че не е страдала“. Другото стандартно изказване „Живя дълго и пълноценно“ беше по-спорно; Сара Кранц още не беше навършила шейсет и пет, макар да ги наближаваше.
Къщата на Пилчард Стрийт отново се изпълни с дълбока тъга, само че този път нямаше пътуване до „Дисни Уърлд“, което да отбележи началото на възстановяването. Чък отново започна да нарича баба си „бабех“, поне наум, и често вечер заспиваше изтощен от плач. Плачеше, заровил лице във възглавницата, за да не натъжава дядо си още повече. Понякога шептеше: „Бабех, липсваш ми, бабех, обичам те“, докато най-накрая сънят го погълнеше.
Дядо носеше траурна лента, отслабна, спря да се шегува и се състари, но Чък долавяше (или поне така си мислеше) и известно облекчение в изражението му. Ако действително беше така, го разбираше. Когато живееш със страха ден след ден, би трябвало да изпиташ облекчение, когато страшното най-накрая се случи. Нали?
След смъртта ѝ Чък повече не изкачваше стълбите до кулата и не си отправяше предизвикателство да докосне катинара, но отиде до минимаркета един ден преди да тръгне в седми клас в прогимназия „Ейкър Парк“. Купи си безалкохолно и „Кит-кат“, после попита продавача къде е стояла жената, когато е получила инсулта и е умряла. Продавачът, нашарен с татуировки двайсет и няколко годишен младеж с дълга, зализана с гел руса коса, се изсмя отблъскващо.
— Малкият, проявяваш нездрав интерес. Да не би да усъвършенстваш уменията си на масов убиец от ранна възраст?
— Тя ми беше баба — каза Чък. — Моята бабех. Аз бях на градския басейн, когато е станало. Прибрах се вкъщи и когато я повиках, дядо ми каза, че е умряла.
Това изтри усмивката от лицето на продавача.
— Леле, пич. Извинявай. Стана ето там. При етажерката на третия ред.
Чък отиде при етажерката на третия ред и вече знаеше какво ще види.
— Купуваше хляб — каза младежът. — Срина почти всичко от рафта, когато падна. Съжалявам, не биваше да го казвам.
— Не — каза Чък и си помисли: „Вече го знаех“.
7
На втория ден от новата учебна година в прогимназия „Ейкър Парк“ Чък мина покрай информационното табло пред администрацията и веднага направи няколко крачки назад. Сред обявите за различни кръжоци, прослушвания за оркестъра и сформирането на спортните отбори имаше плакат, на който танцуваха момче и момиче — той вдигнал ръка, за да я завърти. НАУЧЕТЕ СЕ ДА ТАНЦУВАТЕ! пишеше над усмихнатите деца с пъстри букви. Под тях: ЗАПИШЕТЕ СЕ В КЛУБ „ВИХРЕН ПИРУЕТ“! ЕСЕННИЯТ БАЛ НАБЛИЖАВА! ЕЛАТЕ НА ДАНСИНГА!
В главата на Чък нахлу болезнено ясен спомен: баба му в кухнята, протегнала ръце към него. Как щракна с пръсти и каза: „Танцувай с мен, Хенри“.