Следобед отиде във физкултурния салон, където заедно с още девет плахи деца беше посрещнат възторжено от госпожица Рорбахер, учителката по физическо на момичетата. Чък беше едното от само три момчета. Момичетата бяха седем, всичките по-високи от момчетата.
Едно от момчетата, Пол Мълфорд, опита да се изниже веднага щом забеляза, че е най-ниският в групата, висок едва метър и петдесет. Госпожица Рорбахер го догони и го домъкна обратно през смях.
— А, не, не — каза тя. — Вече ми падна в ръчичките.
Така беше. Всички ѝ бяха паднали в ръчичките. Госпожица Рорбахер беше танцуващият звяр и никой не можеше да се изпречи на пътя ѝ. Тя пусна касетофона и им показа как се танцува валс (Чък вече знаеше), ча-ча (Чък вече знаеше), степ (Чък вече знаеше) и самба. Чък не знаеше този танц, но когато госпожица Рорбахер пусна „Tequila“ на „Чампс“ и им показа основните стъпки, той веднага ги схвана и се влюби в тях.
Чък беше най-добрият танцьор в малкия клуб, затова госпожица Рорбахер го слагаше предимно с непохватните момичета. Той разбираше че го прави, за да могат те да се научат, и не възразяваше, но му беше скучно.
Към края на четирийсет и пет минутното занятие обаче танцуващият звяр проявяваше милост и го слагаше да партнира на Кат Маккой, която беше в осми клас и танцуваше най-добре от момичетата. Чък не очакваше да се зароди любов — Кат беше не само много красива, но и с десет сантиметра по-висока от него, — но обичаше да танцува с нея и усещането беше взаимно. Щом се хванеха за ръце, улавяха ритъма и той ги изпълваше. Гледаха се в очите (тя трябваше да гледа надолу, което беше неприятно, но какво да се прави — това беше положението) и се смееха радостно.
Преди да разпусне децата, госпожица Рорбахер ги разпределяше по двойки (четири от момичетата трябваше да танцуват едно с друго) и ги караше да импровизират. Когато се отърсеха от задръжките и срама, всички се справяха по-добре, макар че повечето от тях никога нямаше да танцуват на Копакабана.
Един ден — през октомври, само седмица преди Есенния бал — госпожица Рорбахер пусна „Billie Jean“.
— Гледайте сега — каза Чък и направи доста прилична лунна разходка. Децата нададоха възхитени възгласи. Госпожица Рорбахер зяпна.
— Божичко! — възкликна Кат. — Покажи ми!
Чък отново направи стъпките. Кат се опита, но илюзията, че върви назад, просто не се получи.
— Събуй си обувките — посъветва я Чък. — Давай по чорапи.
Плъзгай се.
Кат изпълни указанията. Този път стана много по-добре и всички ѝ ръкопляскаха. Госпожица Рорбахер също опита, а после и останалите започнаха да правят лунната разходка до полуда. Дори Дилън Мастерсън, най-непохватният в групата, схвана движението. Занятието на „Вихрен пирует“ приключи с половин час по-късно от обикновено.
Чък и Кат си тръгнаха заедно.
— Трябва да го изиграем на бала — каза тя.
Чък, който не бе имал намерение да ходи, спря и я изгледа с повдигнати вежди.
— Няма да е среща, нищо подобно — побърза да поясни Кат. — Кавалер ще ми бъде Дъги Уентуърт… — Чък знаеше, но това не пречи да им покажем страхотните си стъпки. Искаш ли?
— Не знам. Много по-нисък съм от теб. Ще ни се смеят.
— Измислила съм го — рече Кат. — Брат ми има мъжки обувки с ток и мисля, че ще ти станат. Имаш големи ходила за толкова малко дете.
— О, много ти благодаря.
Тя се разсмя и го прегърна сестрински.
На следващата репетиция на „Вихрен пирует“ Кат Маккой донесе обувките на брат си. Чък, чието мъжество и без друго вече беше взето на подбив, понеже танцува, беше готов да ги намрази, но се влюби в тях от пръв поглед. Токовете бяха високи, носовете бяха остри и бяха черни като московска нощ. Приличаха много на обувките, които Бо Дидли беше носил навремето. Добре де, големички му бяха, но това се оправи с малко тоалетна хартия, натъпкана в острите носове. Но най-хубавото беше… че се плъзгаха. По време на импровизациите, когато госпожица Рорбахер пусна „Caribbean Queen“, подът на физкултурния салон сякаш се превърна в лед.
— Ако надраскаш пода, чистачите ще те напердашат — каза Тами Ъндъруд. Вероятно беше права, но не останаха драскотини. Чък се плъзгаше твърде леко, за да остави следи.
8
Чък отиде сам на есенния бал, и по-добре, защото всички момичета от „Вихрен пирует“ искаха да танцуват с него. Особено Кат, защото приятелят ѝ Дъги Уентуърт имаше два леви крака и почти цяла вечер подпираше стената с приятелчетата си, пиеше пунш и наблюдаваше танцуващите с пренебрежителна усмивка.