Кат не спираше да го пита кога ще направят номера, а Чък все отлагаше. Каза, че ще познае подходящата песен, когато я чуе. Всъщност мислеше за баба си.
Към девет, половин час преди танцовата забава да свърши по график, пуснаха подходящата песен. „Higher and Higher“ на Джаки Уилсън. Чък се запъти към Кат с протегнати ръце. Тя изу обувките си и тъй като Чък носеше обувките с токове на брат ѝ, двамата бяха приблизително на една височина. Излязоха на дансинга и когато направиха лунната разходка в синхрон, всички отстъпиха назад. Оформиха кръг около тях и започнаха да пляскат. Госпожица Рорбахер, една от дежурните учителки на бала, пляскаше заедно с учениците и викаше:
— Давайте, давайте, давайте!
И те танцуваха. Докато Джаки Уилсън пееше с цяло гърло енергичната песен с госпъл окраски, те танцуваха като Фред Астер, Джинджър Роджърс, Джийн Кели и Дженифър Бийлс събрани в едно. Накрая Чък завъртя Кат първо наляво, после надясно и тя се отпусна в обятията му, разперила ръце като умиращия лебед. Чък завърши с шпагат, който по чудо не му сцепи панталона. Двеста деца нададоха възглас, когато Кат обърна глава и лепна целувка в ъгълчето на устата му.
— Още веднъж! — извика някой, но Чък и Кат поклатиха глави. Макар и още малки, знаеха кога да спрат. Не можеха да надминат това перфектно изпълнение.
9
Шест месеца преди да умре от тумор в мозъка (на несправедливо ранната възраст от трийсет и девет години) и докато мозъкът му още работеше (поне отчасти), Чък каза на жена си истината за белега на ръката. Не беше кой знае каква тайна и не я беше излъгал особено, но беше достигнал момент в бързо гаснещия си живот, когато му се стори важно да изясни въпроса. Единственият път, когато тя го попита за белега (който наистина беше съвсем малък), той отговори, че му е от момче на име Дъг Уентуърт, което се ядосало, защото танцувал шеметно с гаджето му на училищна забава, и го блъснало в телената оградата пред физкултурния салон.
— Какво стана всъщност? — попита Джини, не защото искаше непременно да знае, а тъй като ѝ се стори, че е важно за Чък. Не я интересуваше особено някаква случка от прогимназията. Лекарите казваха, че до Коледа вероятно ще е мъртъв. Това я интересуваше.
След паметния им танц, когато диджеят бе пуснал друга, по-нова песен, Кат Маккой беше изтичала при приятелките си, които сред кикот и писъци я бяха запрегръщали с плам, на какъвто са способни само тринайсетгодишните момичета. Чък беше потен и толкова разгорещен, че имаше чувството, че бузите му ще се възпламенят всеки момент. Освен това беше изпаднал в еуфория. Единственото, което искаше в този момент, беше да остане сам някъде на тъмно и хладно.
Той мина като насън покрай Дъги и приятелите му (които не му обърнаха никакво внимание), отвори вратата на салона и излезе на асфалтираното баскетболно игрище. Хладният есенен въздух потуши пожара в бузите му, но не и еуфорията. Вдигна очи, видя милиони звезди и разбра, че зад всяка от тези милиони звезди се крият поне още милион.
„Вселената е обширна — помисли си. — Съдържа множества. Освен това съдържа мен и в този момент аз съм прекрасен. Имам право да бъда прекрасен“.
Той изпълни лунната разходка под баскетболния кош на фона на струящата от салона музика (когато направи признанието пред Джини, не помнеше вече коя песен звучеше, но, за протокола, беше „Jet Airliner“ на „Стив Милър Бенд“), после се завъртя с разперени ръце. Сякаш за да прегърне целия свят.
Усети болка в дясната ръка. Не силна, просто нормална болка, която те кара да изохкаш, но достатъчна да го изтръгне от радостното извисяване на духа и да го свали обратно на земята. Видя, че опакото на дланта му кърви. Докато се беше въртял като дервиш под звездите, разперената му ръка беше закачила мрежата на оградата и стърчащо парче тел го беше порязало. Раната беше повърхностна, не налагаше дори лепенка. Но му остави белег. Малък бял белег с формата на полумесец.
— Защо ти е да лъжеш за подобна дреболия? — попита Джини. Усмихваше се, когато вдигна ръката му и целуна белега.
— Разбирам да беше излъгал, че си смлял по-голямото момче от бой, но ти не каза подобно нещо.
Не, не беше казвал подобно нещо и Дъги Уентуърт никога не му беше създавал проблеми. Първо, Дъги беше голям веселяк. Второ, Чък Кранц беше фъстък от седми клас, който не заслужаваше внимание.
Защо тогава беше излъгал, ако не за да се изкара героя в измислена история? Защото белегът беше важен по друга причина. Защото беше част от история, която не можеше да разкаже, макар сега жилищен блок да се издигаше на мястото на викторианската къща, в която беше израснал. Викторианската къща с призраците.