Белегът означаваше нещо повече, затова Чък беше съчинил история, която да му придаде по-голямо значение. Просто не можеше да измисли история, подобаваща на значението му. Нямаше по-добро обяснение, но докато глиобластомът продължаваше щурма си, разпадащият му се ум успя да измисли толкова. Най-накрая ѝ каза как всъщност се беше сдобил с белега и това трябваше да е достатъчно.
10
Дядото на Чък, неговият зайде, умря от инфаркт четири години след Есенния бал. Сърцето на Алби спря, докато изкачваше стълбите на градската библиотека, за да върне „Гроздовете на гнева“ — която беше казал, че е точно толкова хубава, колкото я помнел. Чък беше десетокласник в гимназията, пееше в рокгрупа и танцуваше като Джагър по време на инструменталите.
Дядо му му остави всичко. Наследството, някога доста голямо, се беше смалило значително в годините след ранното му пенсиониране, но все още имаше достатъчно пари за висшето образование на Чък. По-късно продажбата на викторианската къща плати за къщата (малка, но в хубав квартал и с прекрасна стая в дъното, подходяща за детска), в която с Вирджиния се нанесоха след медения месец в Катскилс. Като нов служител в „Мидуест Тръст“ — скромен касиер, — той никога нямаше да може да я купи без наследството от дядо си.
Чък категорично отказа да се премести в Омаха и да живее при родителите на майка си.
— Обичам ви — каза той, — но тук съм израснал и тук искам да остана, докато замина за колежа. На седемнайсет съм, не съм бебе.
Тъй че те двамата, отдавна пенсионирани, дойдоха да живеят с него във викторианската къща за близо двете години преди Чък да постъпи в Университета на Илинойс.
Не успяха обаче да дойдат за погребението. Всичко се случи много бързо, както беше искал дядо му, а родителите на майка му имаха да уреждат някои неща в Омаха. На Чък не му липсваха особено. Заобиколен беше от приятели и съседи, които познаваше много по-добре от тях. Един ден преди те да пристигнат Чък най-накрая отвори жълтия плик, който стоеше на масичката в антрето. Беше от погребална агенция „Еберт-Холоуей“. Вътре бяха личните вещи на Алби Кранц — онези от тях, които били в джобовете му, когато беше паднал на стълбите пред библиотеката.
Чък изсипа съдържанието на плика на масата. Издрънкаха монети, няколко дражета „Холс“, джобно ножче, новият мобилен телефон, който дядо му почти не беше имал възможност да използва, и портфейлът му. Чък взе портфейла, помириса старата мека кожа, целуна го и си поплака. Сега вече наистина беше сиракче.
Сред вещите беше и ключодържателят на дядо му. Чък плъзна в халката показалеца на дясната си ръка (ръката с белега във формата на полумесец) и изкачи късото и мрачно стълбище до кулата. Този път не просто разклати катинара. След като търси известно време, намери правилния ключ и го отключи. Остави катинара да виси на вратата и я отвори, напрегнат от скърцането на старите несмазани панти, готов да се сблъска с какво ли не.
11
Но вътре нямаше нищо. Стаята беше празна.
Малка стаичка, кръгла, с диаметър не повече от четири метра, дори по-малко. Отсреща имаше един-единствен широк прозорец, напластен с трупал се в продължение на години прах. Макар денят да беше слънчев, през стъклото влизаше слаба, разсеяна светлина. Застанал на прага, Чък протегна крак и опипа с пръсти дъските като момче, което пробва водата в езерото, за да види дали е студена. Дъските не изскърцаха, нито поддадоха. Той пристъпи в стаята, готов да отскочи назад в мига, в който усети пода да хлътва, но дюшемето беше твърдо. Отиде до прозореца, като остави следи от стъпки в дебелия слой прах.
Дядо му беше излъгал за прогнилия под, но за гледката беше напълно прав. Наистина не представляваше нищо особено. Чък видя търговския център зад зеления пояс от дървета, а отвъд него локомотива на влака, пътуващ към града и дърпащ след себе си пет пътнически вагона. По това време на деня, след като сутрешният пиков час беше приключил, вероятно имаше съвсем малко пътници.
Остана на прозореца, докато влакът отмина, после се върна обратно по стъпките си в праха. Когато се обърна да затвори вратата, видя по средата на кръглата стая легло. Болнично легло. На него лежеше мъж. Изглеждаше изпаднал в безсъзнание. Не се виждаха апарати, но въпреки това Чък чу звука на един, който правеше бип… бип… бип. Вероятно монитор за сърдечната честота. До леглото имаше шкафче. На него имаше различни кремове и очила с черни рамки. Очите на мъжа бяха затворени. Едната му ръка беше отпусната върху одеялото и Чък видя белега с формата на полумесец — и не се изненада.