Имаше и едно друго приложение, което ме накара да се сетя за господин Хариган още през онази първа радостна сутрин. Нещо много по-яко от сателитното радио в колата му. Поне за хора като него.
— Благодаря, татко. — Прегърнах го. — Много ти благодаря!
— Само не прекалявай. Цените на телефонните разговори са астрономически и ще следя какви ги вършиш.
— Ще паднат — казах аз.
По този въпрос се оказах прав и татко никога не ми се караше за сметките. Бездруго нямаше много хора, на които да се обаждам, но страшно ми харесваха клипчетата в YouTube (на татко също му харесваха), а и обожавах възможността да влизам в онова, което тогава наричахме Трите w: глобалната мрежа. Понякога разглеждах статии в „Правда“, не защото знаех руски, а просто защото можех.
Няма и два месеца по-късно се прибрах от училище, отворих пощенската кутия и намерих писмо, адресирано до мен със старомодния почерк на господин Хариган. Беше картичката за Свети Валентин. Влязох вкъщи, оставих учебниците на масата и отворих плика. Картичката не беше с цветя или лигави картинки, това не беше в стила на господин Хариган. На нея имаше мъж със смокинг, покланящ се за поздрав с цилиндър в ръка сред поле от цветя. Отпечатаният върху картичката надпис гласеше: Нека годината ви е изпълнена с любов и приятелство. Отдолу: С най-добри пожелания от господин Хариган. Мъж, отправящ поздрав с поклон и свалена шапка, добро пожелание, никакви лигавщини. Това беше типичният стил на господин Хариган. Сега като се замисля, се изненадвам, че е смятал Свети Валентин за празник, заслужаващ изпращането на картички.
През 2008 билетчетата „Дяволски късмет“ от един долар бяха заменени от билетчета на име „Борче на късмета“. На малката скреч карта бяха изобразени шест борови дръвчета. Ако ги изтриеш и под три от тях има една и съща сума, това е печалбата ти. Изтрих дръвчетата и погледнах резултата. В първия момент си помислих, че е някаква грешка или шега, въпреки че господин Хариган не беше от хората, които погаждат номера. Отново погледнах, прокарах пръсти по цифрите, избърсах прашинките от изтритото фолио, които татко наричаше (винаги с насмешливо изсумтяване) „скреч мръсотия“. Цифрите не се промениха. Може и да съм се разсмял, не помня, но си спомням, че запищях. Запищях от радост.
Извадих новия телефон от джоба си (носех го навсякъде с мен) и се обадих в „Трактори Пармело“. Вдигна Дениз, рецепционистката, и щом ме чу така задъхан, ме попита дали се е случило нещо лошо.
— Не, не — отвърнах аз, — но трябва да говоря с татко веднага.
— Добре, един момент. — После добави: — Имам чувството, че се обаждаш от обратната страна на луната, Крейг.
— Звъня от мобилния телефон. — Боже, колко обичах да казвам това.
Дениз изсумтя.
— Тези проклетии излъчват радиация. Никога няма да си взема. Ей сега ще го повикам.
Татко също ме попита дали се е случило нещо лошо, защото дотогава не му бях звънял на работа, дори онзи път, когато изпуснах училищния автобус.
— Татко, получих картичката за Свети Валентин заедно с лотарийния билет от господин Хариган…
— Ако се обаждаш, за да ми кажеш, че си спечелил десет долара, можеше да почакаш до…
— Не, татко, ударих голямата печалба! — Тоест голямата печалба по онова време за билетчетата от един долар. — Спечелих три хиляди долара!
В другия край на линията се възцари тишина. Помислих си, че връзката е прекъснала. В онези дни мобилните телефони, дори новите, често прекъсваха разговорите. Телефонната мрежа не беше особено надеждна.
— Татко? Чуваш ли ме?