Госпожа Келър му се притича на помощ.
— За Дружеството „Nemo Me Impune Lacessit“ е, нали? На екрана куриерът изглежда облекчен.
— Щом казвате. Първата дума определено е „дружество“.
Какво означава?
— Влезте, ще ви кажа.
Когато куриерът минава през металния детектор, влиза в централния офис и оставя пакета на бюрото, госпожа Келър се усмихва. Пакетът е облепен със стикери, няколко на коледни елхи, зеленика и Дядо Коледа, много повече на шотландци с карирани полички и черни кепета, надуващи гайди.
— Е — казва той, когато сваля четеца от колана си и го насочва към баркода върху етикета с адреса. — Какво представлява този Немо, когато си е вкъщи по пантофи?
— Националният девиз на Шотландия — отвръща тя. — Означава „Никой не може да ме провокира безнаказано“. Класът по Политология и социология на господин Гризуълд си партнира с училище от Шотландия, край Единбург. Пишат си имейли и съобщения във Фейсбук, изпращат си снимки и така нататък. Шотландчетата викат за „Пиратите“ от Питсбърг, нашите деца за футболен клуб „Бъки Тисъл“. Нашите гледат мачовете в YouTube. Сигурно идеята да се кръстят Дружество „Nemo Me Impune Lacessit“ е хрумнала на Гризуълд. — Тя поглежда адреса на етикета. — Да, гимназия „Ренхил“, от тях е. С все митническите печати.
— Бас държа, че са коледни подаръци — казва куриерът. — Няма какво друго да е. Вижте. — Той обръща кутията и ѝ показва надписа НЕ ОТВАРЯЙТЕ ПРЕДИ 18 ДЕКЕМВРИ, изписан внимателно с печатни букви и обрамчен от още двама шотландски гайдари.
Госпожа Келър кимва.
— Тогава е последният учебен ден преди коледната ваканция. Боже, дано децата на Гризуълд са се сетили също да им изпратят нещо.
— Как мислите, какви ли подаръци изпращат шотландчета на американчета?
Тя се разсмива.
— Само да не е саздърма.
— Какво е това? Пак ли е на латински?
— Овчи сърца — обяснява госпожа Келър. — И дроб, и други карантии. Знам, защото съпругът ми ме заведе в Шотландия за десетата годишнина от сватбата ни.
Куриерът прави физиономия, която отново я разсмива, после я моли да се подпише в прозорчето на електронния четец. Тя се подписва. Той ѝ пожелава приятен ден и весели празници. Тя му пожелава същото. След като той си тръгва, госпожа Келър привиква едно безцелно шляещо се хлапе (то няма пропуск за напускане на часа, но тя не го прави на въпрос) да занесе кутията в складовото помещение между библиотеката и учителската стая на първия етаж. Казва на господин Гризуълд за колета в обедната почивка. Той отвръща, че ще го занесе в класната стая в три и половина след последния час. Ако го беше занесъл на обяд, касапницата вероятно щеше да е още по-голяма.
Американският клуб от училище „Ренхил“ не беше изпратил на учениците от „Албърт Макриди“ кутия с коледни подаръци. Не съществува компания за куриерски услуги „Пенси Спийд“. Микробусът, по-късно намерен изоставен, бил откраднат от паркинга на мол малко след Деня на благодарността. Госпожа Келър ще се критикува безпощадно, защото не забелязала, че куриерът няма табелка с името си, а когато насочил електронния четец към етикета на колета, устройството не бибипнало като четците, използвани от Ю Пи Ес и „ФедЕкс“, защото било фалшиво. Както и митническият печат.
Полицаите ще ѝ кажат, че на всеки може да се случи да не забележи тези подробности и няма защо да се чувства виновна. Въпреки това тя се чувства виновна. Мерките за сигурност в училището — камерите, заключената по време на часовете входна врата, металният детектор — са добри, но представляват просто машини. Тя е (или поне беше) човешкият елемент в охраната, пазителят на портата и не беше оправдала това доверие. Не беше опазила децата.
Госпожа Келър смята, че ръката, която е загубила, ще бъде само началото на изкуплението ѝ.
2
14:45 е и Холи Гибни се приготвя за шейсет минути, които винаги ѝ доставят удоволствие. Това може да намеква за лош вкус, но тя обича да гледа едночасовото делнично предаване по телевизията и се старае детективска агенция „Търси се“ (помещаваща се в хубав нов офис на петия етаж на „Фредерик Билдинг“ в центъра) да е празна от три до четири. Тъй като тя е шефката — нещо, което още ѝ е трудно да повярва, — задачата не е особено трудна.
Днес Пийт Хънтли, съдружникът ѝ в агенцията, откакто Бил Ходжис умря, издирва избягало от къщи момиче из приютите за бездомни в града. Джером Робинсън, който е прекъснал следването си в Харвард, докато се опитва да превърне доклад по социология от четирийсет страници в книга, също работи в „Търси се“, макар и само почасово. Днес следобед той е южно от града да търси отвлечен голдън ретривър на име Лъки, който може да е бил оставен в приют в Янгстаун, Акрън или Кантън, когато собствениците му отказали да платят искания откуп от десет хиляди долара. Естествено, кучето може и да беше изхвърлено нейде из полята на Охайо — или убито, — но едва ли. Увери Джером, че името на кучето е добра поличба и че е обнадеждена.