— Аха. Сигурен ли си?
— Да! В момента гледам билета! Три хиляди долара! Една цифра на горния ред и две на долния!
След ново дълго мълчание чух как баща ми казва на някого: „Детето ми май е спечелило пари“. Миг по-късно той отново заговори в слушалката:
— Прибери билета на сигурно място, докато се прибера.
— Къде?
— Да речем, в кутията за захар в килера.
— Да, добре.
— Крейг, сигурен ли си? Не искам да се разочароваш, затова провери пак.
Проверих отново, някак си убеден, че съмненията на татко ще променят онова, което бях видял; поне една от цифрите 3000 щеше да се окаже друга. Но си бяха същите.
Казах му го и той се разсмя.
— Ами, честито, тогава. Довечера ще почерпиш в „Марсел“. Това разсмя мен. Не помня друг път да съм изпитвал толкова чиста радост. Трябваше да се обадя на някого, затова звъннах на господин Хариган, който вдигна допотопния си стационарен телефон.
— Господин Хариган, благодаря ви за картичката! И за билета! Аз…
— От онази джаджа ли се обаждаш? — попита той. — Несъмнено звъниш от нея, защото едва те чувам. Все едно се обаждаш от обратната страна на луната.
— Господин Хариган, спечелих голямата награда! Спечелих три хиляди долара! Много ви благодаря!
Настана тишина, но не толкова дълга, колкото с татко, а когато господин Хариган заговори пак, не ме попита дали съм сигурен. Спести ми това.
— Извадил си късмет — каза той. — Браво на теб.
— Благодаря!
— Пак заповядай, но няма защо да ми благодариш. Купувам цели пакети от тези билети. Изпращам ги на приятели и познати от работата като един вид… хм… визитна картичка може да се каже. Правя го от години. Някой все щеше да удари голяма печалба рано или късно.
— Татко ще ме накара да внеса почти всичко в банката. Нямам нищо против. Така спестяванията за колежа ще набъбнат.
— Ако искаш, можеш да дадеш парите на мен — предложи господин Хариган. — Да ги инвестирам. Мисля, че мога да ти гарантирам по-добра възвръщаемост от лихвата в банката. — После, говорейки по-скоро на себе си, продължи: — Ще ги вложа в нещо сигурно. Тази година ще е добра за пазара. Виждам на хоризонта да се задават облаци.
— Разбира се! — Замислих се. — Тоест, може би. Трябва първо да говоря с татко.
— Естествено, така е редно. Кажи му, че съм готов да гарантирам основната сума. Следобед ще дойдеш ли да ми четеш? Или ще спреш да работиш сега, след като си заможен мъж?
— Да, само че трябва да се прибера преди татко да се върне от работа. Ще ходим на ресторант. — Замълчах за момент. — Вие искате ли да дойдете с нас?
— Тази вечер не мога — отговори той без колебание. — Знаеш ли, можеше да ми съобщиш лично, нали след малко ще дойдеш у нас. Но обичаш тази джаджа, а? — Не изчака отговор; нямаше нужда. — Какво ще кажеш да инвестирам печалбата в акции на „Епъл“? Убеден съм, че компанията ще постигне големи успехи в бъдеще. Чувам, че айфонът ще закопае блекберито. Прости ми шегата. Във всеки случай, не ми отговаряй веднага. Говори първо с баща си.
— Непременно. Идвам след малко. Ще тичам.
— Младостта е прекрасно нещо — каза господин Хариган. — Колко жалко, че децата я пилеят.
— Моля?
— Много хора са го казвали, но Шоу го е казал най-добре. Няма значение. Тичай, щом искаш. Тичай като вятъра, защото ни чака Дикенс.
Изминах на бегом четиристотинте метра до къщата на господин Хариган, но на връщане не бързах и по пътя ми хрумна идея. Измислих начин да му благодаря, макар той да твърдеше, че няма нужда от благодарности. По време на изисканата вечеря в „Марсел“ същата вечер разказах на татко за предложението на господин Хариган да инвестира печалбата ми, както и за идеята ми за подарък в знак на благодарност. Мислех, че татко ще има резерви по въпроса, и се оказах прав.
— Съгласен съм да инвестира парите ти, разбира се. Що се отнася до твоята идея… знаеш какво е мнението му за тези неща. Той е не само най-богатият човек в Харлоу — и в целия щат Мейн, — но е и единственият, който няма телевизор.
— Но има асансьор — отбелязах аз. — И го използва.
— Защото му се налага. — Татко се ухили. — Е, парите са си твои и ако искаш да похарчиш двайсет процента от тях за това, няма да ти забраня. Когато той откаже да го приеме, можеш да го дадеш на мен.
— Наистина ли мислиш, че няма да го приеме?
— Да.
— Татко, той защо е дошъл в Харлоу? Та градчето е толкова малко. И е далеч от всичко.
— Добър въпрос. Попитай го някой път. А сега какво ще кажеш да си поръчаме десерт, богаташче?
След месец подарих на господин Хариган чисто нов айфон. Не го опаковах като подарък, отчасти защото не беше празник, и отчасти защото знаех, че той предпочита така: без излишни финтифлюшки.