Господин Хариган обърна кутията няколко пъти в разкривените си от артрита ръце с озадачено изражение.
— Благодаря ти, Крейг, оценявам жеста, но не мога да приема подаръка. По-добре го дай на баща си.
Взех кутията.
— Той предвиди, че така ще кажете. — Разочаровах се, но не се изненадах. И не бях готов да се предам.
— Баща ти е мъдър човек. — Господин Хариган се приведе напред и сплете ръце между раздалечените си колене. — Крейг, рядко давам съвети, смятам го за безсмислено, но сега ще дам съвет на теб. Хенри Торо е казал, че не ние притежаваме вещите, а вещите притежават нас. Всеки нов предмет — бил той къща, кола, телевизор или модерен телефон като този — е нещо, което трябва да носим на гърба си. Това ми напомня за думите на Джейкъб Марли към Скрудж: „Нося веригата, която си изковах приживе“. Нямам телевизор, защото ако имах, щях да гледам телевизия, макар повечето от предаванията да са пълна глупост. Нямам радио вкъщи, защото ако имах, щях да го слушам, а имам нужда единствено от малко кънтри музика, за да наруши монотонността на дълго пътуване с колата. Ако имах такова нещо… — той посочи кутията с новия телефон, — несъмнено щях да го използвам. Получавам по пощата дванайсет различни периодични издания, съдържащи цялата необходима ми информация, за да следя бизнес сделките и новините от широкия злощастен свят. — Той се облегна назад с въздишка. — Ето. Не само дадох съвет, а изнесох цяла реч. Старостта е коварно нещо.
— Може ли да ви покажа само едно нещо? Не, две неща. Господин Хариган ми хвърли поглед, какъвто го бях виждал да хвърля на градинаря и икономката, но никога не беше отправял към мен до онзи следобед: пронизителен, скептичен и доста страшен. Сега, години по-късно, осъзнавам, че това е погледът на проницателен и циничен човек, който смята, че надниква в душата на другите хора и не очаква да открие нищо добро.
— Това само потвърждава старата поговорка, че нито едно добро дело не остава ненаказано. Май ми се иска лотарийният билет да не се беше оказал печеливш. — Той отново въздъхна. — Е, добре, направи демонстрацията. Но да знаеш, че няма да ме разубедиш.
След като видях студения и дистанциран поглед, отправен към мен, си помислих, че е прав. В крайна сметка наистина щях да подаря телефона на татко. Но така и така бях стигнал дотук, реших да довърша. Телефонът беше напълно зареден, погрижил се бях за това, и беше в изряден ред като резенчетата ябълка — ха-ха — върху пай. Включих го и му показах иконата на втория ред. Тя имаше назъбени линии като на електрокардиограма.
— Виждате ли това?
— Да. И виждам какво пише. Но не ми трябва актуална информация за стоковата борса, Крейг. Абониран съм за „Уол Стрийт Джърнъл“.
— Естествено — съгласих се аз, — но „Уол Стрийт Джърнъл“ не може това.
Натиснах иконката и отворих приложението. Появи се индексът Дау Джоунс. Нямах представа какво означават цифрите, но виждах, че се променят. 14 720 се покачи на 14 728, после спадна на 14 704, след това се вдигна на 14 716. Господин Хариган ококори очи и зяпна. Сякаш някой му беше направил магия. Той взе телефона и го приближи до очите си. После ме погледна.
— Тези цифри в реално време ли са?
— Да. Е, може да излизат с една-две минути закъснение, не съм напълно сигурен. Телефонът ги получава от новата телефонна кула в Мотън. Имаме късмет, че е толкова наблизо.
Господин Хариган се приведе напред. Неохотна усмивка докосна ъгълчетата на устата му.
— Проклет да съм. Прилича на телеграфите, по които магнатите едно време получаваха данните директно в домовете си.
— О, това приложение е много по-добро от тях — казах аз.
— Телеграфите понякога доставяли информацията с часове закъснение. Татко ми го каза снощи. Много му е интересна тази работа със стоковата борса, все ми взима телефона, за да я прегледа. Каза, че една от причините за срива на борсата през 1929 година била, че колкото повече хора търгували, толкова повече изоставали телеграфите.
— Прав е — каза господин Хариган. — Нещата са били отишли прекалено далеч, преди някой да успее да удари спирачките. Разбира се, нещо като това може да ускори паническото разпродаване на акции. Трудно ми е да преценя, тъй като технологията все още е нова.
Зачаках. Исках да му разкажа още, да го убедя — все пак бях само дете, — но нещо ми подсказа, че правилният подход е да изчакам. Той продължаваше да се взира в минималните колебания на Дау Джоунс. Образоваше се пред очите ми.