Нат: Какво става, по дяволите?
През прозореца тромаво се прехвърля някаква тъмна фигура с късо наметало. Неканеният гост носи черна качулка и черни, плътно прилепнали към тялото дрехи. Качулката покрива главата, но лицето е открито. То е много бледо и се вижда, че човекът е на средна възраст. Донякъде прилича на Нат. Пухти силно, после се препъва в рамката на прозореца и пада в стаята.
Смъртта: (защото това е именно тя или в случая той). Боже Господи! Едва не си счупих врата.
Нат: (наблюдава озадачен). Кой сте вие?
Смъртта: Смъртта.
Нат: Кой?
Смъртта: Смъртта. Слушай… Може ли да поседна? Едва не си счупих врата. Треперя като лист.
Нат: Но кой сте вие?
Смъртта: Смъртта. Не ти ли се намира някъде чаша вода?
Нат: Смъртта? Какво искате да кажете със „Смъртта“?
Смъртта: Какво ти става? Не виждаш ли черния ми костюм и бледото лице?
Нат: Да.
Смъртта: Днес празник на Вси светии ли е?
Нат: Не.
Смъртта: Значи съм смъртта. А сега можеш ли да ми дадеш чаша вода или нещо газирано?
Нат: Ако това е някаква шега…
Смъртта: Шега ли? Ти си на петдесет и седем години, нали? Нат Акерман? „Пасифик Стрийт“ номер 118? Освен ако нещо не бъркам, къде ли съм пъхнал листчето? (Бърка из джобовете си, най-сетне някакво картонче с написан отгоре му адрес.) Всичко съвпада.
Нат: Какво искате от мен.
Смъртта: Какво искам ли? Ти как смяташ — какво мога да искам?
Нат: Сигурно се шегувате. Здрав съм като бик.
Смъртта: (това не й прави никакво впечатление). Аха! (Оглежда се наоколо.) Добре си се подредил. Сам ли го направи?
Нат: Имахме вътрешна архитектка, но й помагахме.
Смъртта: (заглежда се в една от картините на стената). Харесват ми тези ококорени дечица.
Нат: Още не ми се тръгва.
Смъртта: Не ти се тръгва ли? Хайде да не започваме. И без това ми се повръща от това катерене.
Нат: Какво катерене?
Смъртта: Изкачих се по водосточната тръба. Исках да постигна драматичен ефект с появата си. Зърнах огромните прозорци, разбрах, че си буден и четеш. Помислих, че си заслужава труда. Викам си, ще се изкача и ще вляза малко по-така… Нали се сещаш… (Щрака с пръсти.) Токът ми обаче се закачи в пълзящите растения, тръбата се откачи и увиснах на косъм. После започна да ми се къса наметалото. Слушай, хайде да тръгваме. Изкарах трудна нощ.
Нат: Счупили сте ми водосточната тръба?
Смъртта: Сама се счупи. Не съм я чупил аз. Малко се поизкриви. Ама ти нищо ли не чу? Знаеш ли как се изтърсих на земята?
Нат: Бях се зачел.
Смъртта: Значи си бил погълнат от четенето. (Вдига вестника.) АРЕСТУВАНИ УЧЕНИЧКИ ЗА ПУШЕНЕ НА МАРИХУАНА. Може ли да го взема?
Нат: Още не съм го прочел.
Смъртта: Ъ-ъ не зная как да ти го поднеса, приятелче…
Нат: Защо не позвънихте на вратата.
Смъртта: Нали ти казвам — можех, разбира се, но как щеше да изглежда тогава цялата работа? Така е по-драматично. Чел ли си „Фауст“?
Нат: Какво?
Смъртта: Ами ако не беше сам? Седиш си тук с важни особи. А аз съм Смъртта. Да ти звъня по звънците и да влизам през главния вход? Как я мислиш тая работа?
Нат: Слушайте, господине, много е късно.
Смъртта: Така е. Искаш ли вече да тръгваме?
Нат: Къде да тръгваме?
Смъртта: Към Смъртта. Към Него. Към Нещото. Към Щастливите ловни полета. (Гледа коляното си.) Знаеш ли, зле съм се порязал. За първи път ми се случва, може да гангреняса.
Нат: Слушай, почакай малко. Трябва ми време да се осъзная. Още не съм готов.
Смъртта: Съжалявам, не мога да ти помогна. Не че не искам. Но моментът е дошъл.