Ти си на ред.
Записки на пресития човек
Аз съм дебел. Отвратително дебел. Най-дебелото човешко същество, което познавам. По тялото ми няма нищо друго освен излишни килограми. Пръстите ми са като кебапчета. Китките — като топузи. Дори очите ми са тлъсти. (представяте ли си — тлъсти очи?) Натрупал съм стотици килограми над нормата. Меса висят по мен като по топяща се на слънце близалка. Който ме види, не може да повярва, че е възможно човек да има такава коремна обиколка. Аз съм си шишко, в това няма съмнение. Добре де, ще попита читателят, какво му е доброто или лошото ако приличаш на планета? Не искам да се правя на умник, нито да използвам парадокси, но ще отговоря, че сама по себе си тлъстината е над буржоазния морал. Тя си е тлъстина и толкоз. Да речеш, че има някаква стойност или е чиста проба зло, значи да гледаш несериозно на нея. Пълен абсурд! Защото какво е всъщност тлъстината, ако не натрупване на килограми? А какво са килограмите? Просто сбор от клетки. Може ли една клетка да е морална? Побира ли се тя в понятията за добро и зло? Кой знае, та те са толкова малки. Не, братко, не се опитвай да делиш тлъстината на добра и на лоша. Трябва да се научим да не класифицираме дебелите: виж го този каква първокачествена сланинка е натрупал, а погледни онзи нещастник — едва диша от лойта.
Да вземем за пример К. Този човек така се бе оял, че не можеше да мине през обикновена врата без помощта на лост. Преди да се премести от една стая в друга, К. сваляше всичките си дрехи и едва тогава се промушваше с големи усилия през касата. По стечение на обстоятелствата знам на какви обиди е бил подложен от хулиганчетата по улиците. Какво ли не са подвиквали зад гърба му: „Ей, прасчо!“, „Накъде бе, слон?“ А как ли го е заболяло, когато на Свети Архангел Михаил пред отбрано общество губернаторът на провинцията се обърна към него с „Какво искаш бе, пача такава?“.
Един ден на К. му дойде до гуша и реши да мине на диета. Да, лишаваше се човекът! Най-напред отказа сладкишите. После и хляба, алкохола, белтъчините, сосовете. С една дума, К. спря да яде всичко, което пречи на човек да си завърже връзките на обувките. Постепенно започна да слабее. Плътта падаше на вълни, на вълни от ръцете и краката му. От гладко заоблените му форми не остана нищичко и ето ти го пред хората — в нормален вид. Да, да, дори може да се каже, че бе привлекателен. Изглеждаше най-щастливият човек на света. Казвам „изглеждаше“, защото осемнайсет години по-късно, когато бе на крачка от смъртта и треска тресеше изпитото му тяло, той извикал: „Сланинките ми! Искам си обратно тлъстините! Моля ви! Не мога без тях! Къде са ми килограмите? Ама че глупак съм бил — да се разделя с тях! Кой дявол ме накара?“ Мисля, че поуката от тази история е пределно ясна.
В този миг читателят сигурно се пита: „Добре де, дундьо, като си толкова дебел, защо не постъпиш на работа в някой цирк?“ Признавам си, и то не без смущение: защото не мога да изляза от дома. Не мога да изляза, защото не влизам в панталоните си. Краката ми са прекалено дебели и не се вмъкват в крачолите. Те са живо доказателство за погълнатото огромно количество телешки кюфтета — повече, отколкото ще преброите на цялото Второ авеню. Трябва да има към дванайсет хиляди сандвича на всеки крак. И то от двойните. Едно е сигурно обаче: ако тлъстините ми можеха да говорят, щяха да разкажат за невероятната самота на един мъж и да дадат няколко напътствия, как се правят хартиени платноходки. Всяко мое излишно килце иска да бъде чуто. Моите сланинки не са обикновени. Видели са какво ли не. Само прасците ми са натрупали опит за цял един живот. Тлъстините ми не са щастливи, но поне са истински. Нито едно грамче от тях не е фалшиво. Няма нищо по-лошо от изкуствените мазнини, макар да не знам дали още ги има по магазините.
Но нека ви разкажа как станах дебел. Защото не съм такъв по рождение. Църквата ме докара до това положение. Едно време бях слаб, слаб, та чак приличах на вейка. Толкова слаб бях, че само човек с объркани понятия можеше да ме нарече шишко. Така я карах до деня — мисля, че беше на двайсетия ми рожден ден, — когато с чичо ми влязохме в изискан ресторант да се почерпим с чай и бисквити. Най-неочаквано той ме попита: