— Вярваш ли в Бога? И ако вярваш, колко според теб тежи Той?
След тези думи той дръпна от скъпата си пура и с обичайната си самоувереност, плод на дългогодишни тренировки, така жестоко се закашля, че за малко не започна да храчи кръв.
— Не вярвам в Бог — рекох. — Ако Той съществуваше, защо тогава има бедни и плешиви? Защо едни хора живеят и си свиркат въпреки хилядите смъртни врагове около тях, а други със седмици не могат да се отърват от мигрена? Защо дните ни са преброени, а не описани? Отговори ми, чичо! Или си шокиран?
Знаех, че няма да ми се разсърди, защото нищо не можеше да го шокира. Беше видял с очите си как турци изнасилват майката на учителя му по шах, и дори това щяло да му се стори забавно, ако не било продължило толкова дълго.
— Скъпи ми племеннико — отвърна той, — има Бог, каквото и да си мислиш, и Той е навсякъде. Да! Навсякъде!
— Навсякъде ли? Но, чичо, как можеш да кажеш такова нещо, когато самият ти със сигурност не знаеш дали съществуваме? Вярно, ето сега докосвам брадавицата ти, но не е ли възможно това да е илюзия? Ами ако целият ни живот е една илюзия? Не може да не си чувал за онези източни светци, които са убедени, че нищо не съществува извън тяхното съзнание освен може би бар „Омар“ и Централната гара. Може би просто сме сами, без цел, обречени да се лутаме в една безразлична Вселена, лишени от надежда за спасение, и не ни очаква нищо друго освен мизерия, смърт и празната действителност на вечното нищо?
Усетих, че думите ми много го впечатлиха, защото ето какво ми каза:
— Чудиш се защо вече не те канят на гости! Бога ми, момче, ти си патологичен случай!
После ме нарече нихилист и започна да ме поучава, както само оглупелите старци умеят:
— Бог невинаги е там, където Го търсиш, но уверявам те, племеннико драги, че Той е навсякъде. В тези бисквити например.
С тези думи той стана и си тръгна, оставяйки ми благословията си и сметката, която приличаше на разходен лист на самолетоносач.
Прибрах се у дома, разсъждавайки над онова, което искаше да ми каже с простичкото заявление: „Той е навсякъде. В тези бисквити например“.
Обзе ме необичайна сънливост и легнах да подремна. Докато спях, сънувах нещо, което изцяло промени живота ми. Вървя си из полето и изведнъж усещам остър глад. Все едно че не съм ял от дни. Стигам до един ресторант и влизам. Поръчвам си двоен сандвич с кюфте и отделна порция пържени картофи. Сервитьорката, която много прилича на моята хазайка (абсолютно безлично женище, което от пръв поглед можеш да сбъркаш с космата пиявица), се опитва да ме изкуши да взема салата с пилешко месо, която изглежда доста застояла. Докато разговарям с нея, тя се превръща в сребърен сервиз за двайсет и четирима души. Напушва ме истеричен смях, от който ми потичат сълзи и получавам остра ушна инфекция. В помещението нахлува ярко сияние и виждам да приближава светеща фигура, яхнала бял жребец. Разпознавам в нея моя педикюрист, който лекува гъбичките по стъпалата ми, и припадам с чувство на вина.
Това сънувах. Събудих се с усещане за невероятно благосъстояние. Изведнъж станах оптимист. Всичко ми се изясни. Думите на чичо разтърсиха из основи същността ми. Отидох в кухнята и започнах да плюскам. Нагъвах де каквото ми попаднеше пред очите. Сладкиши, хлебчета, овесени ядки, месо, плодове. Шоколади, зеленчуци в сос, вина, риба, кремове и юфка, еклери и вурстчета, чиято обща стойност надхвърли шейсет хиляди долара. Щом Бог е навсякъде, мислех си, значи е и в храната. Така че колкото повече ям, толкова по-божествен ще стана. Обзет от тази религиозна треска, се тъпчех като фанатик. За шест месеца станах най-светият сред светците, със сърце, посветено изцяло на молитви, и със стомах, който можеше да пресече щатската граница, без да съм я прекрачил.
За последен път видях стъпалата на краката си една заран във Витебск, май беше четвъртък. Оттогава просто усещам, че са си още на мястото, там долу някъде. Набивах ли, набивах и растях ли, растях! Не помислях дори да отслабвам. Не бих допуснал такъв грях. Защото, когато сваляме десетина килца, драги ми читателю (а предполагам, че не си колкото мен), къде е гаранцията, че не се лишаваме от най-добрите си килограми? Можем да изгубим онези, в които се съдържат нашият гений или нашата човечност, любов и честност, както стана с един мой познат генерален инспектор, който после скришом си пъхаше подплънки около кръста.