— Как я караш, Ърнест? — го попитах.
Че като се отприщи на едни лакърдии за смърт и приключения, както само той може, краят им не се виждаше. Когато се събудих, беше стъкнал лагерен огън и ни приготвяше чревца за мезе. Докато си сръбвахме коняче, взех да подхвърлям шеги за брадата му и падна голям смях. После надянахме боксови ръкавици и той ми разби носа.
Същата година отидох за втори път в Париж, за да си похортувам с един изпосталял и доста изнервен европейски композитор с орлов профил и изключително неспокойни очи, който след време се прочу като Игор Стравински, а по-късно — като най-добрия му приятел. Отседнах в дома на Ман и няколко пъти за вечеря ни гостуваха Стинг Рей и Салвадор Дали. Дали се зарече да постави представление с един актьор и го направи, при това с огромен успех, защото наистина на сцената излезе само един човек. Изобщо изкарахме една весела и изискана френска зима.
Помня как една вечер Скот Фицджералд и жена му се прибраха у дома от новогодишното тържество. Беше през април. От три месеца не бяха вкусвали друго питие освен шампанско, а седмица преди това, издокарани като за коктейл, бяха скочили с лимузината си от трийсетметрова скала в океана — ей така, заради тръпката. Нещо реално лъхаше от Фицджералдови; ръководеха се от здрави ценности. Бяха много скромни хорица и когато Грант Ууд ги убеди да му позират за неговата картина „Американска Готика“, помня, че се чувстваха безкрайно поласкани. После Зелда ми разправи как по време на сеансите Скот все си изпускал тризъбеца.
През следващите няколко години със Скот станахме големи приятели и повечето наши познати бяха убедени, че главният герой в най-новия му роман е създаден по мое подобие, а аз пък съм заживял като героя от предишната му книга, което в крайна сметка приключи с това, че един измислен образ заведе дело срещу мене.
Слабото място на Скот бе творческата дисциплина и въпреки че всички обожавахме Зелда, виждахме нейния неблагоприятен ефект върху работата му. Тя го докара дотам, че вместо по роман на година той започна да пише само рецепти за морски специалитети и цели страници със запетайки.
Накрая, през 1929 г., цялата тайфа се замъкнахме в Испания, където Хемингуей ни запозна с Манолете, който бе чувствителен като девственица. Ходеше в тесни тореадорски панталони и само понякога ги сменяше с колоездачни шорти. Манолете беше велик, ама много велик художник. Ако не бе станал бикоборец, с този негов финес като нищо щеше да е световноизвестен счетоводител.
В Испания прекарахме много весело: пътувахме, пишехме, Хемингуей ме взе на лов за риба тон и извадих четири празни консерви. Голям смях падна и Алис Токлас ме попита дали съм влюбен в Гъртруд Стайн, защото и бях посветил томче със стихове — нищо, че ги бе писал Т. С. Елиът, — а аз рекох: да, обичам я, ама няма да ме огрее, тъй като тя е прекалено интелигентна за мен. Алис Токлас се съгласи с мен, след което надянахме боксови ръкавици и Гъртруд Стайн ми разби носа.
Граф Дракула
Някъде в Трансилвания чудовището Дракула спи в своя ковчег и очаква падането на нощта. Тъй като слънчевите лъчи ще го убият, той стои защитен в подплатена с атлаз камера със сребърния герб на неговата фамилия. Най-сетне се смрачава и някакъв свръхестествен инстинкт кара демона да се измъкне от сигурността на прикритието си, да приеме отвратителните форми на прилеп или вълк, да броди из страната и да смуче кръвта на невинните си жертви. Накрая, преди първите лъчи на най-големия му неприятел — слънцето, да оповестят новия ден, той бърза да се прибере на сигурно място в своя скрит ковчег и ляга да спи, докато кръговратът започне отново.
Ето че той се размърдва. Клепачите му потрепват в отговор на някакъв древен и необясним инстинкт, че слънцето клони към заник и неговото време настъпва. Тази вечер чудовището е особено гладно и както лежи — вече напълно разсънено, в подплатена с червено мъжка пелерина, очакващо да долови с някакво свръхестествено възприятие момента на мрака, в който да отвори капака, обмисля кои да бъдат новите му жертви тази вечер. Хлебарят и жена му, решава той. Сочни, достъпни и нищо неподозиращи. Мисълта за непредпазливите съпрузи, чието доверие към него той бе изградил най-внимателно, възбужда жаждата му за кръв до степен на трескавост и той едва се стърпява още няколко последни секунди преди да изскочи от ковчега и да хукне да търси плячката си. Внезапно разбира, че слънцето е залязло. Изправя се светкавично като изчадие адово, превръща се в прилеп и полетява лудешки към къщата на апетитните си жертви.