— О, граф Дракула, каква чудесна изненада — възкликва жената на хлебаря, отваря вратата и го пуска да влезе. (Той отново е придобил човешки вид и прекрачва прага на техния дом, като очарователно прикрива своята хищна цел.)
— Какво ви води толкова рано насам? — пита хлебарят.
— Поканихте ме на вечеря — отвръща графът. — Надявам се, че не съм сбъркал датата. Нали беше за тази вечер?
— Да, за тази вечер, но дотогава има още седем часа.
— Моля? — пита Дракула и озадачено оглежда стаята.
— Сигурно сте дошли да наблюдаваме заедно слънчевото затъмнение?
— Слънчево затъмнение ли?
— Да. Днес има пълно слънчево затъмнение.
— Какво?
— Две минути пълна тъмнина след пладне. Погледнете през прозореца.
— Олеле… загазих!
— Моля?
— Може ли да ме извините…
— Какво има, граф Дракула?
— Трябва да вървя… ох… ох, Боже Господи… — като обезумял той търси пипнешком дръжката на вратата.
— Отивате ли си? Та вие току-що дойдохте!
— Да… но… струва ми се, че направих голям гаф…
— Граф Дракула, пребледняхте.
— Така ли? Ще изляза на свеж въздух. Беше ми много приятно…
— Елате. Седнете. Сега ще пийнем по нещо.
— Да пийнем ли? Не, не, бързам. Ей, настъпихте ми наметалото.
— Да, да. Успокойте се. Искате ли малко вино?
— Вино ли? О, не, оставете тази работа, нали знаете, черният дроб… А сега наистина трябва да изчезвам. Току-що си спомних, че забравих да угася осветлението в моя замък… Сметката ще бъде огромна…
— Но, моля ви — кани го хлебарят и прегръща приятелски графа през рамото. — Не се натрапвате. Прекалено сте учтив. Какво от това, че пристигнахте по-рано?
— Наистина бих искал да остана, но старите графове от града се събират тази вечер, а аз отговарям за студеното печено.
— Стига с това бързане. Чудно как все още не сте получили инфаркт!
— Да, да, точно така… а сега…
— Тази вечер сме приготвили пилешки пилаф — звънва гласът на жената на хлебаря. — Надявам се да ви хареса.
— Чудесно, чудесно — отвръща усмихнато графът, избутва я встрани и тя пада в коша с прането. После натиска погрешка бравата на килера и влиза вътре. — Божичко, къде е тази дяволска врата?
— Ах! — киска се жената на хлебаря. — Колко забавен е този граф!
— Знаех, че ще ви хареса — отвръща Дракула и се усмихва насила. — А сега се махнете от пътя ми.
Най-сетне намира входната врата, но вече е късно.
— Я погледни, майко — вика хлебарят, — затъмнението преминава. Слънцето отново се показва.
— Точно така — мълви Дракула и хлопва входната врата. — Реших да остана. Спуснете бързо щорите на прозореца, бързо! Хайде, спущайте!
— Какви щори? — учудва се хлебарят.
— Нямате щори? Така и предполагах. А къщата има ли мазе?
— Не — любезно отвръща домакинята. — Непрекъснато му повтарям на Ярослав да направи, но той не иска и да чуе. Такъв си е Ярослав, моят съпруг.
— Задушавам се. Къде е килерът?
— Вече влизахте в него, граф Дракула. Как се смяхме с жена ми.
— Ах, какъв смешен човек е този граф!
— Вижте, ще вляза в килера. Почукайте ми в седем и половина.
С тези думи графът прекрачва прага на килера и хлопва вратата след себе си.
— Ха, ха, колко е смешен, Ярослав!
— Ей, графе! Излезте от килера. Не се правете на глупак.
Отвътре се чува приглушеният глас на Дракула:
— Не мога… моля ви, повярвайте ми. Нека остана тук. Чувствам се чудесно. Наистина.
— Граф Дракула, престанете да се шегувате. Ще ни стане лошо от смях.
— Право да ви кажа, този килер ми харесва.
— Да, но…
— Зная, зная… струва ви се странно, но въпреки това ужасно се забавлявам. Онзи ден тъкмо казвам на госпожа Хес: Дайте ми един хубав килер — и аз ще остана с часове в него. Сладка жена е госпожа Хес. Дебела, но сладка… А сега си гледайте работата и ми се обадете по залез-слънце. Рамона, тра-ла-ла-ла-ла-ла, Рамона…
В този момент пристигат кметът и жена му Катя. Минавали край къщата и решили да навестят добрите си приятели — хлебаря и неговата съпруга.
— Здравейте, Ярослав. Надявам се, че не ви се натрапваме с Катя?
— Разбира се, че не, господин кмете. Излезте, граф Дракула! Имаме гости!