— И графът ли е тук? — диви се кметът.
— Да, и никога няма да се досетите къде е — обажда се жената на хлебаря.
— Много рядко може да го види човек толкова рано.
Всъщност не си спомням да съм го виждал някога през деня.
— Така е, но е тук. Излезте, граф Дракула!
— Къде е? — пита Катя, като не знае да се смее или не.
— Излезте! Хайде!
Нетърпение обзема жената на хлебаря.
— В килера е — някак си виновно обяснява хлебарят.
— Нима? — пита кметът.
— Хайде, излезте — настоява хлебарят уж с чувство за хумор и чука на вратата на килера. — Достатъчно! Кметът е тук!
— Хайде, Дракула, излизайте — вика негово благородие. — Да пийнем нещо.
— Не, не, започнете без мен. Имам малко работа.
— В килера?
— Да, нека не ви провалям деня. Чувам всичко, което говорите. Ако искам да кажа нещо, ще се включа в разговора.
Всички се споглеждат и свиват рамене. Наливат вино и пият.
— Каква слънчево затъмнение — обажда се кметът, като посръбва от чашата си.
— Да — съгласява се хлебарят. — Невероятно.
— Да! Сензационно! — чува се глас от килера.
— Какво казвате, Дракула?
— Нищо, нищо. Карай да върви.
Така минава времето, докато кметът не може повече да издържа, насилва вратата на килера и вика:
— Хайде, Дракула! Винаги съм ви смятал за разумен човек. Престанете с тези глупости.
Дневната светлина нахлува в килера, зловещото чудовище изпищява и бавно се превръща в скелет, а после се разсипва на прах пред очите на присъстващите четирима души. Жената на хлебаря се навежда над купчината бяла пепел върху пода на килера и вика:
— Значи ли това, че вечерята се отлага?
По-силничко, моля, не чувам
Разберете, че си имате работа с човек, който, докато се возеше на влакчета на ужаса в Кони Айлънд, прочете на един дъх „Бдение над Финеган“, прониквайки с лекота в тъмните тайни на Джойс, въпреки яростното лашкане от което му се разклатиха пломбите. Знайте също, че съм сред малкото спецове, посетили Музея на модерното изкуство, който веднага забелязаха в смачкания буик точното взаимно преливане между нюанси и сенки каквото щеше да постигне и Одилон Редон, ако бе зарязал нежната недоизказаност на пастелите и хванеше лоста на автопресата. Освен това, момчета, като човек, чието прозрение ми позволи първи да поставя „Годо“ в перспектива за разцвет на многото объркани театрали, които се мотаят безцелно из коридорите през антракта, намръщени заради плащането на дребни сметки или разходите по лъскаво гадже, трябва да кажа, че моята връзка със седемте радости от живота е твърде здрава. Прибавете и това, че веднъж осем радиоапарата, надути едновременно в кметството едва не ме убиха, както и това, че все още понякога след работа кисна в едно мазе в Харлем, където бистрим прогнозата за времето и новините и където Джес, ратаят, нестъпвал през живота си в училище, успя една вечер да налучка стойността на „Дау Джоунс“ при затварянето на борсата. Изобщо много задушевна обстановка. И накрая, за да придобиете пълна представа за мен, отбележете, че не пропускам хепънинг и премиера в долнопробно кино, както и че редовно се изявявам на страниците на „Зрелище и поток“, интелектуално тримесечно издание, посветено на авангардните идеи в киното и улова на риба в сладки води. И това ако не са препоръки, достойни да бъда наречен Джо Чувствителния, пиши ме, братче, бегал. Но макар да съм подгизнал от проникновение като тулумба в захарен сироп, неотдавна ми бе напомнено, че имам културна ахилесова пета, която минава по целия ми крак и стига чак до врата.
Всичко започна един ден миналия януари, докато набивах парче от най-вкусната баница на света в бар „Макгинис“ на Бродуей и се измъчвах от гузната холестеролна халюцинация, че чувам как аортата ми се вледенява и става по-твърда от хокейна шайба. До мен стоеше изнервена русокоса мадама, чиито форми пулсираха под черна блуза, достатъчно предизвикателна да увълчи и невръстен скаут. От петнайсет минути молбата ми „Подайте ми подправките“ бе единственият контакт помежду ни, въпреки че на няколко пъти се опитах да пораздвижа нещата. Тя все пак ми подаде подправките и трябваше да поръся баницата си като доказателство, че наистина са ми трябвали.
— Чувам, че фючърсните цени на яйцата са скочили — престраших се най-сетне да подхвърля нехайно с вид на човек, чието хоби е да слива компании.
Без да подозирам, че приятелят й хамалин се е промъкнал зад гърба ми досущ като във филм с Лаурел и Харди, премрежих очи и с премалял от нега глас изръсих някаква мъдра мисъл от теоретичните трудове на невролога Крафт-Ебинг точно преди да изгубя съзнание. Когато се свестих, забелязах, че търча с всичка сила по улицата, за да се спася от гнева на цяла тайфа сицилиански братовчеди, наточили се да отмъстят за поруганата чест на девойката. Скрих се в тъмния хладен салон на кинотеатър за късометражни филми, където приключенията на Бъгс Бъни и три хапчета „Либриум“ върнаха нервната ми система в нормалното и русло. Започна главният филм, който се оказа научнопопулярна разходка из джунглите на Нова Гвинея — тема, бореща се за моето внимание в конкуренцията на „Мъхови образувания“ и „Как живеят пингвините“.