— Диваците — разказваше сънливо четецът, — чийто начин на живот не се е променил на йота от начина на живот на човека преди милиони години, убиват дива свиня (нейният жизнен стандарт май също не е помръднал през вековете) и вечерта стъкват огън, около който преиграват ловната сцена в пантомима.
Пантомима? Ами да! Просветна ми! Това беше дупчицата в културната ми броня — единствената, разбира се, но тя ми тровеше живота от детство, когато изобщо не можах да разбера какво става в една няма постановка на Гоголевия „Шинел“, и останах с убеждението, че съм гледал как четиринайсет руснаци правят каланетика. Пантомимата винаги ми е била непонятна и тъй като ме дразнеше, просто реших да забравя за нея. Но ето че пак не можех да я проумея, и то в най-примитивната и форма. Движенията и жестикулациите на аборигенския танцьор солист не ми говореха нищо, както и изпълненията на Марсел Марсо, които пълнеха с благоговение хиляди зрители. Гърчех се безпомощно на мястото си, докато актьорът самодеец доведе до транс своите примитивни братя и накрая старейшините го затрупаха с банкноти. Тогава ми стана съвсем безинтересно и се измъкнах от салона.
Същата вечер у дома мисълта за поредния ми провал не ми даваше мира. Жестоката истина хапеше въпреки кучия хъс, с който прониквах във всяка сфера на артистичния свят, една-единствена вечер ме бе накарала да се почувствам като прост копач — тъп, безчувствен вол. Започнах да беснея от безсилие, но ми се схвана мускулът на бедрото и бях принуден да седна. В края на краищата, рекох си, има ли по-елементарна форма на общуване от пантомимата? Защо тази универсална форма на изкуство е достъпна за всички, с изключение на мен? Пак скочих да беснея и този път се развъртях здравата, но кварталът ми е тих и след няколко минути ме навестиха двама яки представители на деветнайсети участък, които ме информираха, че подобно поведение се наказва с глоба петстотин долара, шест месеца затвор или двете заедно. Благодарих им и се мушнах в леглото, където усилията ми да победя със сън чудовищното си несъвършенство завършиха с осемчасови нощни терзания, които не бих пожелал дори на Макбет.
Смразяващ пример за моята неспособност да разбера пантомимата ме връхлетя само след няколко седмици, когато ми донесоха вкъщи два билета за театър — награда, задето бях познал гласа на Мама Янси в радиовикторина. Първа награда бе бентли и в бързината да се обадя незабавно на радиоводещия бях изскочил чисто гол от ваната. Вдигнах телефонната слушалка с мокра ръка и понечих да изключа радиото с другата, което ме подхвърли към тавана, а токът угасна на километър околовръст, както когато Лепке седна на електрическия стол. При втората ми обиколка около полилея пресрещнах с глава отвореното чекмедже на шкафа в стил Луи Петнайсети и захапах парче от позлатената му украса. С яркочервен белег на лицето, нанесен сякаш от кухненски сатър в стил рококо, и с цицина на главата, голяма колкото щраусово яйце, едва сколасах да съм втори след госпожа Слийт Мазурски и се простих с мечтата да грабна бентлито. Наложи се да се утеша с два гратиса за постановка, която на всичко отгоре не се играеше на Бродуей. Фактът, че в нея участваше световноизвестен мим, охлади възторга ми до температурата на полярен ледник, но с надеждата да разваля кутсуза реших да ида. Тъй като не можах да предумам някоя дама да дойде с мен в краткия срок от само шест седмици, предложих втория билет като бакшиш на Ларс, летаргичен немец, който от време на време ми измиваше прозорците и беше чувствителен колкото Берлинската стена. Отначало той помисли, че малкото оранжево картонче става за ядене, но когато му обясних, че е предназначено за пантомима — единственото зрелище освен огъня, което би могъл да разбере, — благодарността му към мен нямаше граници.
Вечерта на представлението двамцата — моя милост издокаран с пелерината си за опера, и Ларс, помъкнал своята кофа — с артистичен апломб изхвръкнахме от покоите на такси „Чекър“, влязохме в театъра и с величествени изражения на лицата стигнахме до местата си. Разгърнах програмата и с известно притеснение установих, че ни чака малко безмълвно забавление със заглавие „На пикник“. След вдигането на завесата на сцената излезе човече — едно джезве кокали — с белосано лице и по тясно черно трико. Съвсем обикновено облекло за пикник — и аз излязох така на излет в Сентрал Парк миналата година и това мина незабелязано, ако не се броят няколко подрастващи вагабонти, които го взеха за подкана да поизгладят издутините по тялото ми. Мимът разстла на земята едно одеялце и мъките ми започнаха. Защото жестовете, с които го стори, ми напомняха повече доене на коза. Сетне по доста сложен начин той си свали обувките, ала изобщо не бях сигурен дали изобщо бяха обувки, тъй като изпи едната, а другата изпрати по пощата в Питсбърг. Казвам „Питсбърг“, но всъщност това понятие трудно може да се изрази с мимики и сега, като поразмисля, ми се струва, че това, което играеше, беше не Питсбърг, а човек, който се опитва да мине с количка за голф през въртяща се врата, или пък двама души, които разглобяват печатарска машина. Какво общо има това с пикник, главата ми не можа да го проумее. После мимът започна да подрежда невидима колекция от четвъртити предмети, явно тежички колкото целият комплект на „Енциклопедия Британика“, които, подозирах, вадеше от кошницата си за пикник, макар че по начина, по който ги държеше, можеше да са и музикантите от Будапещенския струнен квартет, завързани и със запушена уста.