По това време за изненада на седящите до мен усетих, че, както обикновено, се опитвам да помогна на мима да разясни детайлите от сценката, като гласно гадаех какво прави.
— Възглавница… голяма възглавница. Не, не, май е възглавничка за кушетка. На такава прилича…
Това мое добронамерено участие в представлението често притеснява заклетите почитатели на немия театър и съм забелязал, че в такива случаи хората около мен изразяват неспокойството си под различни форми — като се започне от силни предупредителни прокашляния и се стигне до здрава плесница по темето ми, както стори веднъж дама от тайфа омъжени жени, замъкнали се на културно развлечение в Манхасет. Тази вечер някаква вдовица, копие на лешояд, ме удари през кокалчетата на пръстите с лорнета си и ми рече поучително:
— По-кротко бе, юнак.
После с майчина топлота ми обясни кротко и търпеливо — както се прави с ошашавен от шрапнел пехотинец, че мимът възпроизвежда по хумористичен начин различните неудобства, които обикновено съпътстват хората на пикник: мравки, дъждец и забравения по закон Божи тирбушон, който винаги предизвиква смях. Временно просветлен, избухнах в неудържим смях при мисълта за човек, притеснен от липсващ тирбушон, удивявайки се какви безгранични възможности предоставя това.
Накрая мимът започна да надува стъкло. Или надуваше стъкло, или татуираше студентите от Северозападния университет. Стори ми се, че бяха студентите от Северозападния университет, но можеше да бъде и мъжки хор… или машина за диатермия… или което и да било огромно, вече изчезнало чифтокопитно, в повечето случаи земноводно и обикновено тревопасно, чиито вкаменели останки са били намерени чак на Арктическия пояс. През това време публиката се превиваше от смях, гледайки маймунджилъците на сцената. Дори тъпанарят Ларс бършеше с гюдерия рукналите от очите му радостни сълзи. Но моето положение беше безнадеждно; колкото повече се напъвах, толкова по-малко разбирах. Налегна ме ужасно изтощение, изсулих краката от патъците си и реших, че ми стига за този ден. Следващото нещо, което си спомням, бяха две чистачки на балкона, които спореха как се лекува артрит. Окопитих се в тъмнината на салона, пооправих възела на вратовръзката си и отидох направо в „Райкърс“, където за разлика от пантомимата хамбургерът и шоколадовият мус изобщо не ми се опънаха, що се отнася до осъзнаването на значението им, и за първи път тази вечер се отърсих от чувството за вина. Така до ден-днешен си останах културно неусъвършенстван, но работя по въпроса. Ако на пантомимен спектакъл забележите естет, който мига на парцали, гърчи се и си мърмори под нос, приближете се да ми кажете здрасти… но гледайте да е в началото на представлението; не обичам да ме стряскат, когато съм задрямал.
Разговори с Хелмхолц