Д-р Хелмхолц, който вече е към деветдесетте, е бил съвременник на Фройд, пионер в психоанализата и основател на школа по психология, която носи неговото име. Но може би е най-известен със своите експерименти върху човешкото поведение, чрез които е доказал, че смъртта е придобита черта на характера.
Хелмхолц живее в имение край Лозана, Швейцария, със своя слуга Хролф и великия датчанин Хролф. През повечето време пише и в момента редактира автобиографията си, за да включи и себе си в нея. „Разговорите“ са се състояли в период от няколко месеца между Хелмхолц и неговия студент и възпитаник Фиърс Хофнунг, когото докторът ненавиждаше неописуемо, но го търпеше, защото му носеше халва нуга. Беседите им засягат най-различни теми: като се почне от психопатологията и религията и се стигне до въпроса, защо Хелмхолц не може да си извади кредитна карта. Майстора, както го наричал Хофнунг, се разкрива в тях като сърдечен и схватлив човек, който твърди, че за да се отърве от обривите, е готов да се лиши от всичко, дето е постигнал през живота си.
1 април. Пристигнах в дома на Хелмхолц точно в десет сутринта и слугинята ми каза, че докторът е в стаята си и подрежда папки. Бях много възбуден и ми се стори да казва, че докторът е в стаята си и подрежда хапки. Оказа се, че съм чул правилно и Хелмхолц наистина подреждаше храна. Загребваше с пълни шепи овесени ядки и ги слагаше тук-там на купчинки. Когато попитах защо го прави, той рече:
— Ех, ако повече хора подреждаха храна…
Отговорът ме озадачи, но реших, че е по-добре да не задълбавам във въпроса. Той се отпусна в кожения си стол, а аз го помолих да ми разкаже за първите си стъпки в психоанализата.
— Когато за пръв път срещнах Фройд, вече работех върху моите теории. Зърнах го в една пекарница. Опитваше се да си купи сладки охлювчета, но не понасяше думата охлюв и не можеше да я произнесе. Може би знаете, че Фройд много се притесняваше от думата охлюв. „Дайте ми, ако обичате, от онези сладкишчета“, казваше той и ги сочеше с пръст. Пекарят каза: „Имате предвид охлювчетата ли, хер професор?“ Като чу това, Фройд се изчерви и изхвръкна през вратата навън, мънкайки: „Ъъъ, не… нищо… няма значение“. Не ми струваше много усилия да купя от сладкишите и да ги занеса на Фройд като подарък. Станахме добри приятели с него. Оттогава все си мисля, че има хора, които се срамуват да кажат определени думи. Вас не ви ли притесняват някои думички?
Признах на д-р Хелмхолц, че не мога да си поръчам „Лобстърмато“ (домат пълнен с рак) в ресторанта. Хелмхолц намери тази дума за голяма магария и беше готов да издере очите на онзи, който я е измислил.
Разговорът се върна към Фройд, който сякаш властваше над всяка мисъл на Хелмхолц, въпреки че двамата се мразеха след една караница за китка магданоз.
— Помня един случай на Фройд. Пациентката се казваше С. Имаше хистерична парализа на носа. Не можеше да имитира зайче, когато я молеха да го стори. Това много притесняваше познатите й, които често се отнасяха жестоко с нея. „Хайде, скъпа, я ни покажи как се правиш на зайче“, дразнеха я те и размърдваха без ни най-малко усилие ноздрите си, което адски ги забавляваше. Фройд я покани в кабинета си за няколко аналитични сеанса, но нещо се обърка и вместо на него тя прехвърли потискащите я емоции на закачалката за дрехи — висока дървена стойка в ъгъла на помещението. Фройд доста се уплаши, защото по онова време гледаха скептично на психоанализата, и когато девойката избяга със закачалката на пътешествие, той се зарече повече да не практикува. И наистина, известно време Фройд сериозно се бе запалил от идеята да стане акробат, но Ференци го убеди, че никога няма да се научи да прави салто.
Забелязах, че на Хелмхолц му се придрема, защото се смъкна от стола на пода и захърка под масата. Не исках да злоупотребявам с благоразположението му, затуй се измъкнах на пръсти.
5 април. Заварих Хелмхолц да се упражнява с цигулката си. (Той е превъзходен цигулар аматьор, макар че не знае да чете партитури и може да изсвири само една нота.) Отново разговаряхме по проблемите на психоанализата от времето на зараждането й.
— Всички се подмазваха на Фройд. Ранк ревнуваше Джоунс. Джоунс ревнуваше Брил. Брил не можеше да понася Адлер до такава степен, че му криеше кепето. Веднъж Фройд извади от джоба си дъвчащи бонбонки и даде една на Юнг. Ранк направо побесня. Дойде да ми се жалва, че Фройд покровителствал Юнг. Най-вече при разпределянето на бонбоните. Не му обърнах внимание. По принцип гледах да нямам вземане-даване с Ранк, след като определи студията ми „Еуфорията при охлювите“ като „Залеза на монголоидния разум“. След доста години Ранк ми припомни тази случка, докато пътувахме с кола през Алпите. Казах му, че тогава се е държал като глупак, и той призна, че е бил под невероятно напрежение, защото първото му име — Ото, се пишело отзад напред по същия начин и това го депресирало.