— Клер, ами ако Киркегор се окаже прав?
— Моля?
— Ако няма как да си сигурна, просто вярвай — и толкоз.
— Абсурд!
— Не се прави на рационална.
— Не се правя на рационална, Кайзер — тя също запали цигара — Но и ти не ми се прави на онтолог. Още по-малко сега. Направо няма да го понеса.
Личеше си, че е разстроена. Наведох се да я целуна, но телефонът иззвъня. Тя вдигна слушалката.
— За теб е.
Беше сержант Рийд от отдел „Убийства“.
— Още ли търсиш Бог?
— Да.
— Всемогъщия? Великия и единствен? Създателя На Вселената? Първопричината за всичко?
— Точно така.
— Един със същите отличителни белези току-що го докараха в моргата. Не се помайвай, ами тръгвай веднага.
Той беше. Чиста работа. Изпипана от професионалист.
— Когато Го докараха, вече бе мъртъв.
— Къде го намерихте?
— В един склад на „Диланси Стрийт“.
— Някаква версия?
— Направил го е екзистенциалист. Сигурно е.
— Как разбра?
— Няма следи от последователност. Действал е, както дойде. Импулсивно.
— В състояние на афект?
— Позна. Което означава, че си сред заподозрените, Кайзер.
— Отде накъде?
— Всички в управлението знаят за чувствата ти към Ясперс.
— Това не ме прави убиец.
— Още не, но си под подозрение.
Излязох навън, поех дълбоко дъх и се опитах да размисля по-трезво. Взех такси до Нюарк, слязох една пряка по-рано и повървях пеш до италианския ресторант „Джордино“. На маса в дъното седеше Негово светейшество. Познах го, той беше — папата. С двама типове, които бях виждал неведнъж сред статистите, строени за разпознаване на престъпник в участъка.
— Седни — покани ме той, вдигайки очи от чинията с къдрави спагети.
Поднесе ми пръстена си. Пуснах най-учтивата си усмивка, но не го целунах. Това го стъписа за мое огромно удоволствие. Един на нула за мен.
— Ще хапнеш ли?
— Не, благодаря, ваше светейшество. Вие си продължавайте, да ви е сладко.
— Нищичко ли не щеш? Поне салата?
— Току-що станах от масата.
— Както искаш, но да знаеш, че сосът с рокфор тук е ммммм… пръстите да си оближеш. Не като във Ватикана, там бъркат само буламачи.
— Ще говоря направо, Отче. Търся Бог.
— Браво, знаеш при кого да идеш.
— Значи Той наистина съществува?
Въпросът ми ги развесели много и тримата искрено се разсмяха. Бандюгата до мен едва не се разхълца:
— Ама че майтап. Умното момче на бате, искало да знае дали Той съществува. Хо-ха-хо!
Повдигнах стола си, за да се наместя по-удобно, нагласих уж без да искам, дървения крак върху малкото му пръстче и се тръшнах с цялата си тежест.
— О, извинявай — му рекох.
Но той се напуши.
— Разбира се, че Той съществува, Луповиц, но аз съм единственият, който си общува с него. Той говори само чрез мен.
— А защо точно ти, приятелю?
— Защото у мен е червеният костюм.
— Тази Пижама ли?
— Не се Подигравай. Като стана сутрин и го облека, веднага се превръщам в голяма клечка. Тайната е в дрехите. Представи си, че съм с панталон и спортно яке: тогава не могат да ме арестуват по религиозни причини.
— Значи е измишльотина. Няма Бог.
— Откъде да знам. И да има, и да няма — все тая. Нали падат добри пари.
— Не се ли притесняваш, че някой път от перачницата ще закъснеят да ти донесат червения костюм и ще си останеш като нас?
— Ползвам специална дванайсетчасова услуга. Излиза с няколко цента по-скъпо, но пък няма риск.
— Говори ли ти нещо името Клер Розенсвайг?
— Разбира се. Работи в научния отдел на „Брин Мор“.
— Научния отдел ли каза? Благодаря.
— За какво?
— За отговора, отче.
Веднага хванах такси и отидох при моста „Джордж Вашингтон“. По пътя се отбих в офиса и набързо направих няколко справки. Докато пътувах към апартамента на Клер, подредих наум камъчетата и за първи път мозайката стана. Тя ме посрещна по фин прозрачен пеньоар. Изглеждаше разтревожена.
— Бог е мъртъв. Идваха полицаи. Търсят те. Смятат, че го е направил екзистенциалист.
— Не, захарче. Ти си го убила.
— Моля? Без майтапи, Кайзер.
— Ти си била.
— Какви ги дрънкаш?
— Да, ти, сладурче. Не Хедър Бъткис, нито Клер Розенсвайг, а доктор Елън Шепърд.