Мисъл: Защо човекът убива? За да яде. И не само заради това — често се налага и да удари една ракия.
Да се оженя ли за В.? В никакъв случай, докато не ми каже и останалите букви от името си. Ами кариерата й? Как да моля жена с такава хубост да се откаже от състезанията по ролкови кънки? Решения колкото щеш…
Пак опитах да се самоубия — този път намокрих носа си и го пъхнах във фасунга. Не щеш ли, взе, че стана късо съединение, което ме изстреля и се треснах в хладилника. Все още обзет от мисълта за смъртта, разсъждавам надълго и нашироко. Питам се има ли живот след смъртта и ако да, дали ще може там да ми развалят двайсетачка?
С брат ми се видяхме днес на едно погребение. Това ни се случва за пръв път от петнайсет години, но, както винаги той извади от джоба си свинско шкембе и ме плесна с него по главата. С течение на времето започнах да го разбирам. Най-сетне осъзнах, че думите му: „Ти си един гаден паразит, достоен само за изтребление“ са породени от състрадание, а не от гняв. Да си призная — той винаги е бил по-печен от мен: по-остроумен, по-изискан, по-образован. Да се чуди човек защо още работи в „Макдоналдс“.
Идея за разказ: Бобри купуват „Карнеги Хол“ и правят постановка на „Вацек“. (Жестоко хрумване, но каква да е фабулата?)
Мили Боже, защо съм толкова грешен? Дали защото мразех баща си, откакто видях в портфейла му телешка пържола, панирана със сирене пармиджано? Какво правеше там в края на краищата? Ако го бях послушал, сега щях да фасонирам шапки. Още го чувам да казва: „Да фасонираш шапки — това му е майката!“ Спомням си как реагира, когато му казах, че искам да стана писател. Рече ми: „Ти можеш да напишеш нещо само в съавторство с кукумявка“. Още не мога да проумея какво искаше да каже. Ама че кютюк! На премиерата на пиесата ми „Мехур за Гъс“ дойде в театър „Лицей“ облечен във фрак и с надянат противогаз.
Днес зяпах жълто-червения залез и си рекох: Леле, колко съм незначителен! Същото си помислих и вчера, макар че валеше. Натисна ме отвращение от самия мене си и пак ми щукна да се самоубия — този път като застана до застрахователен агент и поема дълбоко дъх.
Малък разказ: Мъж става сутринта и вижда, че се е преобразил в собствената си ортопедична стелка. (Тази идея дава възможности за многопластовост. В психологически план тя е квинтесенцията на Крюгер — ученика на Фройд, който открил сексуално излъчване в парче бекон.)
Емили Дикинсън изобщо не е права! Надеждата изобщо не е „онова нещо с перушината“. Онова нещо с перушината се оказа мой племенник. Ще трябва да го заведа в Цюрих да го прегледа специалист.
Реших да разтрогна годежа си с В. Тя не разбира творчеството ми. Снощи ми каза, че моята „Критика на физичната действителност“ и приличала на „Летище“. Скарахме се и тя пак започна да ме навива да имаме деца. Слава Богу, убедих я, че ще са прекалено невръстни.
Вярвам ли в Бога? Вярвах, докато не стана онази злополука с мама. Тя се подхлъзна на парче кайма и се пльосна като кюфте. Лежа в кома цял месец и не правеше нищо друго, освен да пее, колкото й глас държи, „Гранада“ на някаква въображаема херинга. Защо тази жена в разцвета на силите си трябваше да страда така — затова ли, че като млада дръзнала да се опълчи срещу общоприетите норми и се явила на сватбата си с бакалски хартиен плик на главата? И как да вярвам в Бог, като само преди седмица валцовете на електрическата пишеща машина защипаха езика ми? Гризат ме съмнения. Ами ако всичко е илюзия и нищо не съществува в действителност? В такъв случай жестоко съм се минал, като платих толкова много за новия килим. Ако можеше само Бог да ми даде някакъв знак! Като например да открие на мое име солидна сметка в швейцарска банка.
С Мелник днес пихме кафе. Той ми разказа за идеята си всички държавни чиновници да бъдат облечени като кокошки.
Идея за пиеса: Главният герой прилича на баща ми, но няма толкова голям палец на крака. Пращат го в Сорбоната да се научи да свири на хармоника. Накрая умира, без да е разбрал значението на единствения си сън, в който кисне до кръста в телешки бульон. (Очертава се разкошно начало на второ действие: две джуджета откриват отрязана глава в кашон с волейболни топки.)
Докато правех обичайната си обедна разходка днес пак ме връхлетяха мрачни мисли. С какво ме плаши толкова смъртта? С работното си време ли? Според Мелник душата била безсмъртна и продължавала да живее и след смъртта на тялото. Но ако тя съществува без тялото, дрехите ми ще висят на нея като на закачалка. Уф, майната му…