Второ действие ни пренася седмица по-късно, когато принцът се кани да се жени за Джъстин — жена, за която съвсем бил забравил. Противоречия разкъсват Зигмунд, който все още обича жената лебед, ала Джъстин е неземна хубавица, пък и няма такива недостатъци, като перушина и клюн. Джъстин се кълчи съблазнително около Зигмунд, който се чуди да си слага ли главата в торбата, или да намери Ивет и да потърси лекар, който да я пооправи. Цимбали възвестяват появата на магьосника Фон Епс. Той не е поканен на сватбата, но обещава да не набива много. Разярен, Зигмунд вади шпагата си и го пронизва в сърцето. Това помрачава празненството и принуждава майката на Зигмунд да помоли главния готвач да поизчака няколко минути със сервирането на печеното телешко.
Междувременно Волфшмит, действайки по нареждане На Зигмунд, открива Ивет — нищо работа, пояснява той, защото „Колко полужени-полулебеди се мотаят из Хамбург“. Въпреки молбите на Джъстин принцът се втурва към Ивет. Джъстин хуква след него, обсипва го с целувки, докато оркестърът свири в минорна гама. В този момент става ясно, че Зигмунд си е облякъл трикото наопаки. Обляна в сълзи, Ивет му казва, че единственият начин да развали магията е да умре. Тя се засилва и с главата напред се трясва о една стена — една от най-трогателните и прелестни сцени в историята на балета. Зигмунд гледа втрещен как от мъртъв лебед тя се превръща в мъртва жена, и разбира колко горчиво-сладък може да е понякога животът, особено за хвъркатите. Съсипан от скръб, той решава да я последва в отвъдното и след нежен скръбен танц глътва щанга.
Този знаменит електронен балет е може би най-драматичният от всички модерни спектакли. Увертюрата е какофония от съвременни звуци — уличен шум, цъкащи часовници и изпълнение на „Хор стакато“ на гребен и тоалетна хартия от джудже. Завесата се вдига и открива гола и пуста сцена. Няколко минути не се случва нищо, завесата пада и ето че дошъл антрактът.
Второ действие започва с шъткания, тъй като се появяват няколко младоци, които танцуват, правейки се на насекоми. Води ги най-обикновена муха, докато останалите наподобяват различни градински бръмбари. Те теглят няколко зигзагообразни тегела под акомпанимента на нестройна музика и търсят огромна кифла с масло, която постепенно изплува в дъното на сцената. Тъкмо да я заръфат и се появяват жени, които носят огромен флакон мухозол. Стреснати, момчурляците се опитват да избягат, но ги хващат, тикват ги в железни клетки и не им дават нищо за четене. Жените се кършат сладострастно около клетките с намерението да излапат затворниците веднага, щом намерят соев сос. Докато се готвят да похапнат сладко, една по-млада сред тях забелязва окаян младеж с провиснали пипалца. Нещо я привлича към него и двамата се впускат в страстен блус, през които той успява да прошепне в ушенцето й: „Не ме яж“. Наляга ги любовна нега и те започват да кроят планове за сватбен полет, но хубавицата се отметва в последния момент, излапва го и заживява със съквартиранта му.
Прелестна до умопомрачение музика започва с вдигането на завесата, зад която виждаме гора в летен следобед. Стройна кошута танцува сред дърветата и гризка с наслада листата им. Тя се промушва кротко през гъсталака. Но скоро започва да кашля, пада и умира.
Ръкописите
Учените сигурно си спомнят, че преди няколко години един пастир, шляейки се по брега на залива Акаба, попаднал на пещера, в която имало няколко големи глинени стомни и два билета за шоу на лед. От стомните изпаднали шест пергаментови свитъка, изписани гъсто-гъсто с древно неразбираемо писмо, които овчарят — нали си е прост — продал на музея за по 750 000 долара парчето. Две години по-късно стомните се озовали в заложна къща във Филаделфия. След година и пастирът се озовал в заложна къща във Филаделфия. Никой не потърсил нито тях, нито него.
Първоначално археолози казаха, че ръкописите са от 4000 година преди новата ера, или точно след масовото клане на израилтяните, посечени от своите благодетели. Те са смес от шумерски, арамейски и вавилонски език и по всичко личи, че са дело или на един човек, писал ги дълго време, или на няколко души, обитаващи една квартира. В момента автентичността им е под огромно съмнение, особено след като се оказа, че думата „олдсмобил“ се среща на няколко места в текстовете, а малкото откъси, които бяха преведени, третират познати религиозни теми по един меко казано, съмнителен начин. Археологът А. Х. Бауер признава, че свитъците са абсолютно фалшиви, но твърди, че са най-великата историческа находка, ако не се смята откриването на собствените му копчета за ръкавели при разкопки на гробница в Ерусалим. Ето съдържанието на преведените откъси.