— Не съвсем.
— Виж сега, съпругата ми е страхотна, уверявам те. Но за нищо на света няма да седне да си хортува с мен за Езра Паунд, нито пък за Елиът. Не знаех това, преди да се оженим. А ми трябва жена, която да стимулира мисловната ми дейност. Готов съм да си плащам за такава услуга. Не ми трябва цуни-гуни, искам малко интелектуален разговор и после мацето да си върви. Бога ми, Кайзер, бракът ми е щастлив.
— От колко време я караш така?
— Вече стават шест месеца. Щом ме хване крастата, се обаждам на Флоси. Тя е нещо като мадам, има магистърска титла по сравнително литературознание. Праща ми интелектуалки за разтуха, чат ли си?
Ясно — беше от мъжете, които си падат по умните жени. Стана ми жал за този нещастник. Сигурно не бяха малко онези мъже, които като него жадуваха за минутка съдържателен разговор с другия пол и бяха готови на всякакви несгоди, за да го получат.
— Сега тя ме заплашва, че ще ме издаде на жена ми — проплака той.
— За коя говориш?
— За Флоси. Подслушвали са ме в мотела. Записали са на магнетофон как правя разбор на „Пустата земя“ и „Стилове на радикалната воля“ с доста задълбочени анализи по някои въпроси. Искат ми десет бона, иначе щели да идат със записите при Карла. Кайзер, помагай, братче! Карла ще хвърли топа, ако научи, че съм търсил нейна заместничка по тази линия.
Позната история — рекет от момичета на повикване. Бях чувал, че разни баровци си имат вземане-даване с образовани жени, но мислех, че това са само слухове.
— Я ми набери телефона на тази Флоси.
— Какво?
— Поемам случая ти, Уърд. Но трябва да знаеш, че вземам по петдесетачка на ден плюс разходите. Доста бъзикни ще трябва да поправиш.
— Колкото и да ми струва, няма да е десет бона — ухили се той.
После вдигна слушалката, набра номера и ми я подаде. Долепих я до ухото си и му намигнах. Този пич започна да ми става симпатичен. След секунди чух нежно гласче и без да се колебая, казах онова, което си бях наумил:
— Разбрах, че можете да ми уредите един час приятен разговор.
— Разбира се, сладур. Какво ще си поръчаш?
— Бих искал да си побъбря за Мелвил.
— „Моби Дик“ или по-късите му романи?
— Каква е разликата?
— В цената. Нищо повече. За символизма се доплаща.
— Колко ще ми струва?
— Петдесет, за „Моби Дик“ може и сто. Ако искаш сравнителен анализ, да речем, между Мелвил и Натаниел Хоторн ще гледам да минеш със стотачка.
— Парите не са ми проблем — уверих я и й дадох номер на стая в хотел „Плаза“.
— Блондинка или брюнетка?
— На вас оставям да ме изненадате — рекох и затворих.
Избръснах се и ударих едно силно кафе, докато преглеждах христоматията на „Монарк Колидж“. Не бе минал и час, когато на вратата ми се почука. Отворих и видях на прага зашеметяваща червенокоса хубавица, чиито форми преливаха от тесния гащеризон като топки ванилов сладолед от вафлена кофичка.
— Здрасти, казвам се Шери.
Тия наистина отгатваха и най-съкровените фантазии на мъжа. Дълга права коса, кожена чанта, сребърни обеци, никакъв грим.
— Учудвам се, че не са те спрели на входа с това облекло — подхвърлих. — Хотелското ченге обикновено не пуска интелектуалките.
— Пет долара му затварят очите.
— Ами да започваме — предложих, като и посочих диванчето.
Тя запали цигара и подкара направо:
— За начало можем да разгледаме „Били Бъд“ като оправдание на Мелвил за начина, по който Бог се отнася към човека, n’est-ce pas?
— Интересен подход, макар и не в духа на Милтън — ¬блъфирах. Исках да видя дали ще се хване на въдицата.
— Съвсем не. Подтекстът на „Изгубения рай“ е изчистен от всякакъв песимизъм.
Хвана се.
— Така, така. Бога ми, напълно си права — промърморих.
— Мисля, че Мелвил потвърждава достойнствата на невинността в един малко наивен и същевременно доста сложен смисъл, съгласен ли си?
Оставих я да продължи. Едва ли бе навършила деветнайсет, но вече си е изработила маниери на псевдоинтелектуалка. Излагаше идеите си с лекота, но някак механично. Щом дръзнех да вмъкна мой извод, ме насърчаваше с престорено ласкателство:
— Точно така, Кайзер. Много умно, скъпи. Подобно платонично възприемане на християнството… как не съм се сетила за това досега?
Разговаряхме така около час, след което тя каза, че е време да си върви. Изправи се, а аз й подадох стотачка.