— Благодаря, сладур.
— Имам още много в джоба.
— За какво намекваш?
Това определено я заинтригува. Тя си седна на мястото.
— Да речем, че ми се иска… да се повеселим.
— Как точно?
— Ами например две от вас да ми разяснят Ноам Чомски.
— Охо, виж го ти!
— Ако ти се вижда трудничко, по-добре да не настоявам.
— Първо трябва да говориш с Флоси. Ще ти излезе солено.
Дойде моментът да я сгащя. Извадих значката си на частен детектив и я светнах, че е паднала в капан.
— Не може да бъде!
— Аз съм ченге, мила моя, а обсъждането на Мелвил срещу заплащане е нарушение по смисъла на член 802. За такова нещо се лежи в пандиза.
— Копеле мръсно!
— Да сме наясно, маце: ако не ми разкажеш веднага всичко, ще трябва да пропееш в канцеларията на прокурора Алфред Кейзън, а той едва ли ще се зарадва на онова, което ще чуе.
Че като наду гайдата.
— Не ме предавай, Кайзер — примоли се. — Парите ми трябваха, за да довърша дипломната си работа. Отказаха ми стипендия. Два пъти. О, Господи!
И си каза всичко — от игла до конец. Израснала в Сентрал Парк Уест и ходила на социалистически летни лагери. Такива като нея — колкото щеш по улиците, шляят се с томче на Кант в ръка и с молив записват в празните полета около текста: „Да, напълно вярно“. Само че тя бе кривнала от правия път.
— Трябваха ми пари. Една приятелка ми каза, че познава задомен мъж, чиято жена не пипвала книга. Той изучавал Блейк, но тя и хабер си нямала от този автор. Добре, рекох, щом е за пари, ще побъбрим с него за Блейк. Отначало много се притеснявах. Преструвах се, че ми е гот. Но на него не му пукаше. Приятелката ми каза, че имало и други желаещи. Но, за Бога, вече имам две провинения. Хванаха ме да чета „Коментари“ в паркирана кола, а после ме задържаха и ме обискираха в Тенгълууд. Още веднъж — и отивам на кино.
— Тогава ме заведи при Флоси.
Тя прехапа устна и промълви:
— Книжарницата на колежа „Хънтър“ служи за прикритие.
— Така ли?
— От онези свърталища на графомани е, дето функционират като бръснарници за камуфлаж. Сам ще видиш.
Обадих се в службата, за да им кажа къде отивам после й рекох:
— Добре, душко, засега отърва кожата. Но не напускай града, ясно?
Тя вдигна лице към мен. В погледа й прочетох признателност.
— Мога да ти донеса снимки на Дуайт Макдоналд зачетен в книга — предложи Шери.
— Някой друг път.
Влязох в книжарницата на колежа „Хънтър“. Продавачът — младок със замечтани очи, дойде при мен.
— Какво ще желаете?
— Търся едно специално издание на „Реклами за мен“. Разбрах, че авторът отпечатал няколко хиляди екземпляра с позлатени страници само за приятели.
— Трябва да проверя — каза той. — Абонирани сме за отдел „Справки“ на издателство „Мейлър“.
Забих очи в неговите.
— Изпраща ме Шери — рекох заговорнически.
— О, в такъв случай минете отзад.
Той натисна едно копче. Стената с лавици зад гърба му се отвори и аз пристъпих в царството на удоволствията, известно като „При Флоси“.
Червени релефни тапети и викториански мебели създаваха атмосферата вътре. Бледи девойки с напрегнати лица, с очила с черни рамки и с подрязани на черта коси бяха налягали по канапетата. Всяка от тях предизвикателно бе разтворила томче от поредицата „Световна класика“ на издателство „Пенгуин“. Блондинка с широка усмивка ми намигна мераклийски, кимна към стаите на горния етажи ме подкани:
— Какво ще кажеш за един Уолъс Стивънс, а?
Там обаче не предлагаха само интелектуални удоволствия, а и емоционални. Оказа се, че за петдесет долара можеш „да общуваш, без да установяваш близост“. За стотачка мацето ще ти даде назаем своите записи с музика на Барток, ще вечеря с теб и ще те остави да гледаш как си къса нервите. За сто и петдесет можеш да слушаш УКВ станция с две близначки. Ако удвоиш цената, мършава еврейка с тъмна коса ще те замъкне в Музея на модерното изкуство, ще ти даде да прочетеш дипломната й работа, ще те доведе до истерия в спор за това, как Фройд гледа на жените, и накрая ще имитира самоубийство по твой избор — прекрасен завършек на вечерта за някои клиенти. Страхотна далавера. Няма по-велик град от Ню Йорк и туй то.
— Харесва ли ви? — чух глас зад гърба си.
Обърнах се и носът ми опря о дулото на един трийсет и осемкалибров патлак. По принцип имам здрав стомах, но този път ме присви. Беше самата Флоси. Същият глас, само дето беше мъж. Маска скриваше лицето му.