Докторът: Мисля, че го чух да казва нещо. Но не съм сигурен.
Клейнман: Слушай, защо не патрулираме заедно? В случай че има неприятности.
Докторът: Мога само да повървя малко с тебе. После си имам друга работа.
Клейнман: Смешно е да се види един лекар така посред нощ… Зная как мразите да ви викат нощем по домовете. Ха-ха-ха. (Не последва никакъв смях.) Нощта е много студена… (Тишина.) Предполагам, че изпълняваш важна задача от този план? Аз пък още не знам моята.
Докторът: Аз проявявам чисто научен интерес.
Клейнман: Сигурен съм.
Докторът: Сега ми се удава случай да науча нещо за природата на неговото умопомрачение. Защо е станал такъв? Какво подстрекава човек към подобно антиобществено поведение? Притежава ли и други необикновени качества? Понякога същите импулси, които подтикват лудия към убийство, могат да го вдъхновят и за големи творчески дела. Това явление е много сложно. Иска ми се също така да разбера дали е луд по рождение, или лудостта му е причинена от някое заболяване или нещастен случай, който е увредил мозъка му, или пък това е в резултат на стрес, получен при наслагването на неблагоприятни обстоятелства. Има милиони факти за проучване. Например: Защо е избрал убийството за изява на импулсите си? Дали върши всичко това по собствена воля, или си въобразява, че чува гласове? Знаеш ли, едно време са смятали, че лудият получава вдъхновение от Бога. Всичко това заслужава да се изследва и да се опише.
Клейнман: Разбира се, но преди това трябва да го заловим.
Докторът: Да, Клейнман, ако ме оставят да правя каквото си искам, бих проучил най-добросъвестно това създание бих го анатомизирал до последната хромозома. Искам да разгледам под микроскоп всяка негова клетка, да видя от какво е съставен. Да анализирам жизнените му сокове. Да разложа кръвта му, да изследвам щателно мозъка му, докато не установя стопроцентово какво представлява във всяко едно отношение.
Клейнман: Възможно ли е въобще да се опознае човекът? Искам да кажа, да разберете какво представлява… не всичко за него, а да го опознаете… действително да го опознаете… откъде го познавате… говоря за опознаването на една личност… нали разбирате какво имам предвид под познаване? Да го познавате. Наистина да го познавате. Да го знаете. Знаете. Да го знаете.
Докторът: Клейнман, ти си идиот.
Клейнман: Схващаш ли какво искам да кажа?
Докторът: Ти си гледай твоята работа, аз ще си гледам моята.
Клейнман: Аз обаче не зная каква е моята.
Докторът: Тогава не критикувай.
Клейнман: Кой критикува? (Чува се писък. Двамата се сепват.) Какво беше това?
Докторът: Чуваш ли някакви стъпки зад нас?
Клейнман: От осемгодишна възраст чувам стъпки зад гърба си. (Отново се раздава писък.)
Докторът: Някой идва.
Клейнман: Може би не е харесал този разговор за дисекцията му.
Докторът: Я по-добре се махай от тук, Клейнман.
Клейнман: С удоволствие.
Докторът: Бързо! Насам!
Шум от тежко приближаващи се стъпки.
Клейнман: Тази уличка е глуха.
Докторът: Знам какво върша.
Клейнман: Да, да ни хванат натясно и да ни очистят.
Докторът: С мен ли искаш да спориш? Аз съм лекар.
Клейнман: Познавам тази уличка — глуха е. От нея не можеш да се измъкнеш.
Докторът: Довиждане, Клейнман. Прави каквото знаеш! (Хуква към края на глухата улица.)
Клейнман: (вика след него). Чакай… извинявай! (Някой приближава.) Трябва да запазя спокойствие! Да бягам или да се скрия? Ще избягам да се скрия! (Побягва и се блъска в една млада жена.) Ох!
Джина: Ох!
Клейнман: Коя сте вие?
Джина: А вие кой сте?
Клейнман: Клейнман. Чухте ли някакви писъци?
Джина: Да, и се изплаших. Не разбрах откъде идват.
Клейнман: Това няма значение. Важното е, че бяха писъци, а писъците са лошо нещо.
Джина: Страх ме е!