Клейнман: Да се махаме от тук!
Джина: Не мога да се отдалечавам много. Имам работа.
Клейнман: И вие ли имате задача от плана?
Джина: А вие нямате ли?
Клейнман: Все още не. Така и не разбрах какво трябва да правя. Случайно да сте чули нещо за мен?
Джина: Вие ли сте Клейнман?
Клейнман: Точно така.
Джина: Чух нещо за някой си Клейнман, но не си спомням точно какво.
Клейнман: Знаете ли къде е Хакър?
Джина: Убиха го.
Клейнман: Какво!?
Джина: Мисля, че за него стана дума.
Клейнман: Хакър е мъртъв?
Джина: Не съм много сигурна дали беше Хакър или някое друго име.
Клейнман: Никой в нищо не е сигурен. Никой нищо не знае. И това ми било план! Гинем като мухи!
Джина: Май не беше Хакър.
Клейнман: Да се махаме от тук. Отклоних се от мястото, където трябваше да бъда, и вероятно ме търсят. С този късмет аз ще изляза виновен, ако планът се провали.
Джина: Не мога да си спомня кой е мъртъв, Хакър или Максуел.
Клейнман: Да ви кажа право, стана невъзможно да запомни човек всички убити. И какво може да направи една млада жена като вас? Това е мъжка работа.
Джина: Навикнала съм да ходя нощем из улиците.
Клейнман: О!
Джина: Да, проститутка съм.
Клейнман: Наистина? Брей, никога не съм срещал… Мислех си, че трябва да е по-висока.
Джина: Да не те накарах да се почувстваш неудобно, а?
Клейнман: Да ви кажа право, аз съм голям провинциалист.
Джина: Така ли?
Клейнман: Ами да… никога не съм бил буден по това време. Никога по това време на нощта. Освен ако не съм болен или нещо друго… Трябва да ми е страшно зле, за да не спя като пеленаче.
Джина: Е, поне нощта е ясна.
Клейнман: Да.
Джина: Виждат се и много звезди.
Клейнман: Всъщност съм много неспокоен. Предпочитам да съм си у дома в леглото. Нощем е някак си зловещо. Всички магазини са затворени. Никакво движение. Можеш да си прекосяваш неправилно улиците… Никой не те спира…
Джина: Та това никак не е лошо, нали?
Клейнман: Да… много особено чувство. Липсва всякаква цивилизация… Мога да си сваля панталоните, да тичам гол по главната улица.
Джина: Аха.
Клейнман: Няма да го направя, разбира се. Но бих могъл.
Джина: Нощем градът за мен е студен, мрачен и празен. Сигурно така е и в Космоса.
Клейнман: Никога не ме е било грижа за Космоса.
Джина: Но ти всъщност си в Космоса. Намираме се върху едно огромно кълбо, което се носи из Космоса… Не се знае дори кое е горе и кое е долу.
Клейнман: И смятате, че така е добре? Аз съм от онези, които обичат да знаят къде е горе, къде е долу и къде е банята.
Джина: Мислиш ли, че на някоя от тези милиони звезди има живот?
Клейнман: Не зная. Макар и да чух, че на Марс може да има живот, но човекът, който ми го каза, е търговец на трикотаж.
Джина: И като си помислиш, че няма край…
Клейнман: Как така няма край? Рано или късно трябва да спре. Не е ли така? Искам да кажа, че рано или късно трябва да приключи… да опре в някоя стена или в нещо друго… мислете логично!
Джина: Искаш да кажеш, че светът има край?
Клейнман: Нищо не искам да кажа. Не искам да се забърквам в нищо. Искам само да зная какво трябва да върша.
Джина: (сочи с ръка). Ето, виждаш ли онова съзвездие… Близнаците… също и Орион…
Клейнман: Къде виждате близнаци? Никак не си приличат.
Джина: Погледни онази там малка звезда… съвсем самичка. Едва се забелязва.
Клейнман: Знаете ли колко е далеч? Трудно ми е дори да ви го обясня.
Джина: Ние виждаме светлината, излъчена от тази звезда преди милиони години. Тя стига до нас едва сега.
Клейнман: Разбирам какво искате да кажете.
Джина: Знаеш ли, че светлината се движи със скорост от 300 000 километра в секунда?
Клейнман: Ако питате мене, това е излишно бързо. Аз обичам да се наслаждавам на нещата. Човек вече не разполага със свободно време.