Джина: Нищо чудно тази звезда да е изчезнала преди милиони години и на светлината, пътуваща с 300 000 километра в секунда, да са й били необходими милиони години, за да стигне до нас.
Клейнман: Искате да кажете, че онази звезда може вече да не е там?
Джина: Точно така.
Клейнман: Въпреки че я виждам със собствените си очи?
Джина: Точно така.
Клейнман: Това ме плаши, защото, като виждам нещо с очите си, обичам да си мисля, че то съществува. Ами че ако това е вярно, тогава всички звезди може да са такива… угаснали… но ние ще разберем това последни.
Джина: Клейнман, кой знае какво всъщност е действително?
Клейнман: Действително е онова, което можеш да докоснеш с ръце.
Джина: О! (Той я целува и тя му отвръща страстно.) Шест долара, моля.
Клейнман: За какво?
Джина: Нали получи малко удоволствие?
Клейнман: Да, малко…
Джина: Ами аз си гледам работата.
Клейнман: Така е, но шест долара за една целувчица! За шест долара мога да си купя цяло шалче.
Джина: Добре, дай тогава пет долара.
Клейнман: Не си ли се целувала някога ей така. За нищо?
Джина: Клейнман, това е бизнес. За удоволствие се целувам с жени.
Клейнман: С жени ли? Какво съвпадение… и аз се целувам с жени.
Джина: Трябва да тръгвам.
Клейнман: Не исках да те обидя.
Джина: Не си ме обидил. Трябва да вървя.
Клейнман: Внимавай да не ти се случи нещо!
Джина: Трябва да си изпълнявам задачата. Всичко хубаво. Надявам се да разбереш каква е твоята.
Клейнман: (вика след нея). Не исках да се държа като животно… всъщност аз съм един от най-добрите хора, които познавам! (Стъпките й заглъхват и той остава сам.) Е, дотегна ми от цялата тази работа. Отивам си вкъщи и туйто. Само че утре ще дойдат да ме питат къде съм бил. Ще кажат, че планът се е провалил, и то по вина на Клейнман. Как така по моя вина? Всъщност какво значение има всичко това? Все ще намерят да кажат нещо. Ще им трябва изкупителна жертва. Сигурно това е моята задача. Когато нещо не върви, все аз съм виновен. Аз… (Чува се пъшкане.) Какво? Кой е там?
Докторът: (изпълзява на сцената смъртно ранен). Клейнман…
Клейнман: Докторе!
Докторът: Умирам…
Клейнман: Ще извикам лекар…
Докторът: Нали аз съм лекар.
Клейнман: Да, но си умиращ лекар.
Докторът: Вече е твърде късно… спипа ме… ох… Нямаше къде да избягам.
Клейнман: Помощ! Помощ! Има ли някой? Бързо!
Докторът: Не викай, Клейнман… Да не искаш убиецът да те открие и теб!
Клейнман: Слушай, вече не ме е грижа! Помощ! (След това се сеща, че убиецът действително може да го открие, и снишава глас.) ПОМОЩ… Кой е убиецът? Успя ли добре да го видиш?
Докторът: Не, внезапно заби ножа в гърба ми.
Клейнман: Жалко, че не те е ударил отпред. Тогава може би щеше да го видиш.
Докторът: Умирам, Клейнман…
Клейнман: Да не би да ти е нещо лошо?
Докторът: Що за глупости говориш?
Клейнман: Какво друго да правя? Опитвам се да общувам с теб…
Втурва се някакъв мъж.
Мъжът: Какво става? Кой викаше за помощ?
Клейнман: Докторът умира… Извикайте помощ… Чакайте! Чули ли сте нещо за мен?
Мъжът: Кой сте вие?
Клейнман: Клейнман.
Мъжът: Клейнман… Клейнман… Да, чувах нещо… Търсят ви… За нещо важно…
Клейнман: За какво?
Мъжът: Нещо във връзка със задачата ви.
Клейнман: Най-сетне.
Мъжът: Ще им кажа, че съм ви видял. (Избягва.)
Докторът: Клейнман, вярваш ли в превъплъщението?
Клейнман: Какво превъплъщение?
Докторът: Ами превъплъщението… че човек се преражда след смъртта си в нещо друго.