„Александрия“. Близкият изток присъства неизменно в творчеството на О’Шон. Стихотворението му, което започва с „Към Витлеем с пенливо пиво в ръка…“, подлага на язвителна критика хотелиерството, гледайки го през очите на една мумия.
„Братята Биймиш“. Двама полуидиоти, които се опитали да стигнат от Белфаст до Шотландия, като се таксуват един друг по пощата.
Лиъм Биймиш посещавал заедно с О’Шон йезуитско училище, но го изключили, защото веднъж се дегизирал като бобър. Куинси Биймиш бил по-самовглъбеният от двамата и до четирийсет и първата си година ходел с възглавничка на главата си.
Братята Биймиш често вземали О’Шон на подбив и излапвали закуската му, докато той се назлъндисвал. О’Шон обаче винаги си спомнял с умиление за тях и в най-добрия си сонет — „Любовта ми е като огромен, огромен як“, ги увековечил като крайни маси.
„Кулата“. Когато се изнесъл от дома на родителите си, О’Шон заживял в една кула южно от Дъблин. Тя била съвсем мъничка — метър и осемдесет, с пет сантиметра по-ниска от О’Шон. Той делял това жилище с Хари О’Конъл, приятел с претенции за литератор, чиято пиеса в стихове „Мускусният вол“ била свалена неочаквано от сцена, след като всички актьори от трупата се упоили с хлороформ.
О’Конъл оказал силно въздействие върху стила на О’Шон и накрая успял да го убеди, че стихотворението не се нуждае от начало — „Розите са червени, теменужките са сини“.
„Горди с венците си“. Братята Биймиш имали невероятно здрави венци. Лиъм Биймиш свалял изкуствените си ченета и дъвчел фъстъчени ядки до припадък всеки Божи ден в продължение на шестнайсет години, докато не му казали, че такава професия просто няма.
„Агамемнон“. О’Шон бил направо обсебен от Троянската война. Той не можел да повярва, че е възможно една армия да е толкова глупава, че да приеме дар от противника си. Още повече че като доближили дървения кон, троянците доловили отвътре кикот. Този епизод, изглежда травматизирал младия О’Шон и през целия си живот той внимателно оглеждал всеки получен подарък. Поетът стигнал дотам, че веднъж осветил с фенерче вътрешността на чифт ботуши, дадени му за рождения ден, и се провикнал.
— Има ли някой там? Я излизай бързо!
„Шонеси“. Майкъл Шонеси е писател окултист и мистик, убедил О’Шон, че има задгробен живот за онези, които са пестили ластици. Шонеси вярвал също, че Луната упражнява влияние над човешките действия и подстригването при пълно лунно затъмнение води до безплодие. Шон бил завладян от идеите на Шонеси и посветил голяма част от живота си на изучаване на свръхестествени явления, но така и не успял да осъществи мечтата си да се вмъкне в стая през ключалката.
Луната присъства неизменно в по-късните творби на О’Шон, който веднъж признал пред Джеймс Джойс, че за него върховното удоволствие било да си топне ръката в яйчен крем на лунна светлина.
Споменаването на факта, че Шонеси отказал аперитив, вероятно е свързано с известната вечеря на двамата мъже в Инесфрий, когато Шонеси започнал да обстрелва с грахови зърна, издухвани през сламка, дебела дама, която не споделяла възгледите му за балсамирането.
„Биксби“. Това е Иймън Биксби — политически фанатик, който проповядвал, че всички пороци на света може да се излекуват чрез говорене със стомаха. Той бил велик ученик на Сократ, но не бил съгласен с идеята на гръцкия философ за „добър живот“. Биксби смятал, че такъв е невъзможен, докато всички хора са с различно тегло.
„Парнел знаеше отговора“. О’Шон е имал предвид отговора „Никел“, а въпросът е: „Какво изнася най-много Боливия?“ Напълно разбираемо е, че никой не го е задал на Парнел. Веднъж обаче го помолили да каже кой е най-големият космат четирикрак бозайник, отървал се от изтребване. Той отговорил: „Пилето“, с което си навлякъл безброй критики.
„Лафърти“. Това е дерматологът, който се грижел за гъбичките по стъпалата на Джон Милингтън Синдж. Забележителен човек, който въртял страстна любов с Моли Блум, докато осъзнал, че тя е литературна героиня.
Лафърти много обичал да си прави майтапи с хората и веднъж намазал стелките на Синдж с овесена каша, подправена с яйца. В резултат на това Синдж придобил странна походка, а почитателите му започнали да имитират вдървената му стойка с надеждата, че това ще им помогне да пишат хубави пиеси като него. Оттук и стиховете: „… който преметна цяло едно поколение и го накара да учи самба“.
„Омир бил сляп“. В случая Омир олицетворява Томас Стърнс Елиът, когото О’Шон смятал за поет с „огромен взор, но почти без дъх“.