Актьорът: Гладуващ — да… Безработен? Може би… Надяващ се на завръщане — вероятно… А пияница?
Писателят: Никога не съм казвал, че си пияница.
Актьорът: Да, но съм и пияница.
Писателят: (обзет от внезапно вдъхновение). А какво ще кажеш, ако персонажът ти изведнъж измъкне кинжал изпод тогата си и в изблик на отчаяние избоде очите си и ослепее безвъзвратно?
Актьорът: Аха. Голяма идея. Ял ли си нещо днес?
Писателят: Какво искаш да кажеш? Че не ти харесва?
Актьорът: Потискащо е. Само като види това, публиката ще…
Писателят: Ще повърне? Това ще означава, че съм я вкарал в шоково състояние, в оздравителен катарзис. Иска ми се поне веднъж да спечеля конкурса! И не толкова заради наградата — каса узо, — колкото заради честта си.
Актьорът: (изведнъж обзет от вдъхновение). Ами какво, ако царят изведнъж промени решението си? Това би било позитивна развръзка?
Писателят: Той никога не би го направил.
Актьорът: А ако царицата го убеди?
Писателят: Не ще го стори. Тя е кучка.
Актьорът: Но ако троянската армия се предаде…
Писателят: А, не. Ще се бият до смърт.
Актьорът: Не и ако Агамемнон се отвърне от обета си.
Писателят: Това не пасва на характера му.
Актьорът: Ами ако аз внезапно свърна от бойното поле и се разбунтувам?
Писателят: Не си такъв. Ти си страхливец, нищожество и роб с интелигентността на червей. Защо мислиш, че те наех?
Актьорът: Току-що ти подсказах шест възможни завършека!
Писателят: Всеки един по-нескопосан от другия.
Актьорът: Нескопосана е самата пиеса.
Писателят: В живота никой не постъпва така. Противоречи на човешката природа.
Актьорът: Какво значение има човешката природа? Блокирани сме от един безнадежден финал.
Писателят: Доколкото човек е рационално животно, като драматург аз не мога да позволя на някой персонаж да прави на сцената каквото и да било, което не би правил в реалния живот.
Актьорът: Да ти припомня ли, че ние въобще не съществуваме в реалния живот?
Писателят: Какво искаш да кажеш?
Актьорът: Даваш ли си сметка, че сме само герои в пиеса, която от този сезон се играе на сцената на един бродуейски театър? Не се сърди на мен, не съм я писал аз.
Писателят: Ние сме герои в пиеса, която е част от друга пиеса… пак моя пиеса, която скоро ще се играе. А те ни гледат.
Актьорът: Да. Това всъщност е във висша степен метафизично. Нали?
Писателят: Не само че е метафизично, но и е глупаво.
Актьорът: Ти би ли предпочел да си един от тях.
Писателят: (поглеждайки към публиката). Решително не. Виж ги само!
Актьорът: Тогава да караме нататък!
Писателят: (мърморейки). Те затова и са си платили.
Актьорът: Хепатитис, на теб говоря!
Писателят: Знам, проблемът е във финала.
Актьорът: Винаги е така.
Писателят: (обръщайки се рязко към публиката). А вие, добри хора, имате ли някакви предложения?
Актьорът: Не говори на публиката! Съжалявам, че я споменах.
Писателят: Не е ли странно? Ние сме двама древни гърци в Атина и се готвим да представим пиеса, която аз написах и в която играеш ти, а те са от Куинс или някое друго безобразно място от този род и в момента ни гледат в пиесата на някого другиго. Ами ако те на свой ред са действащи лица в някоя друга пиеса и някой гледа тях? Или пък ако нищо не съществува и всички ние населяваме нечий сън? Или пък, което е още по-лошо, съществува единствено дебелакът на третия ред?
Актьорът: Тъкмо така мисля и аз. Само си помисли какво би било, ако Вселената не е рационална и хората в нея не са предопределена даденост? Тогава ще можем да променяме финала, както си щем, а и въобще няма да се съобразяваме с установените правила. Следиш ли мисълта ми?
Писателят: Разбира се, че не. (Обръща се към публиката). Вие следите ли мисълта му? Имайте предвид, че е актьор и се храни в кръчмата „Сарди“.