Можем ли всъщност да „познаем“ Вселената? Мили Боже, че то в китайския квартал не можеш да се ориентираш, камо ли в това! Въпросът обаче е: Има ли нещо там? И защо? И трябва ли да вдигат такъв шум? В крайна сметка една от характерните черти на действителността е, че й липсва същност. Това не означава, че тя няма същност, а само че й липсва такава. (Действителността, за която говоря е същата, описана от Хобс, но малко по-малка.) Значи картезианската мъдрост „Мисля, следователно съществувам“ може да се изрази по-добре с „Ей, я виж, Една иде със саксофон!“. Следователно, за да познаем едно вещество или понятие, трябва да се съмняваме в него и така, съмнявайки се, да проумеем качествата, които то притежава в завършения си вид, а те наистина са „в самото нещо“ или „на самото нещо“, или на нещо или нищо. Ако това е ясно, можем засега да оставим настрана епистемологията.
Можем да кажем, че Вселената се състои от вещество, което ще наречем „атоми“ или пък „монади“. Демокрит говори за атоми. Лайбниц — за монади. Слава Богу, двамата никога не са се срещали, иначе щяха да влязат в доста скучен спор. Та тези „частици“ били задвижени по някаква причина или основен принцип, а най-вероятно нещо е паднало някъде. Проблемът е в това, че вече е много късно да се направи нещо, освен може би да се яде повече сурова риба. Това, разбира се, не обяснява защо душата е безсмъртна. Нито пък разкрива нещо за задгробния живот или защо чичо ми Сендър има чувството, че го преследват албанци. Причинната връзка между първия принцип (тоест Бог или силен вятър) и всяко телеологично понятие за съществуването (Съществуването) според Паскал е „толкова абсурдна, че дори не е забавна (Забавна)“.
Шопенхауер нарича това „воля“, но според диагнозата на личния му лекар ставало дума за сенна хрема. Това особено го тормозело през последните години от живота му. Но по-вероятно е черните му мисли да са били свързани със засилващите му се подозрения, че не е Моцарт.
В такъв случай какво е „прекрасното“? Сливане на хармония и точност или сливане на хармонията с нещо, което звучи точно като „точност“? Може би хармонията би трябвало да се слее с „хрупкавостта“ и точно от това произлизат всичките ни беди. Едно е сигурно: истината е красота… или „необходимост“. Тоест онова, което е добро или притежава качествата на „доброто“, става „истина“. Ако то не притежава тези качества, можете да се обзаложите, че не е прекрасно, макар да си остава непромокаемо. Започвам да мисля, че от самото начало съм бил прав и че всичко опира до точността, тоест до сочността. О, майната му.
Мъж спира пред един дворец. Единственият вход се охранява от жестоки хуни, на които е наредено да пускат вътре само човек на име Юлий. Странникът се опитва да подкупи пазачите, като им предлага безплатно снабдяване с пилешки дреболийки през цялата година. Те нито го прогонват, нито приемат предложението му, ами защипват носа му и го извиват, докато заприлича на френски ключ. Мъжът им обяснява, че трябва на всяка цена да влезе в двореца, защото носел бельо за смяна на императора. Но гавазите са непреклонни. Тогава той започва да танцува чарлстон. Хуните го гледат с нескрито удоволствие, но много скоро помръкват, разочаровани от отношението на федералното правителство към индианците. Останал без дъх, мъжът се строполява на земята. Той умира, без да е видял императора и без да е върнал шейсетте долара, които дължи на хората от „Стейнуей“ за пиано, взето под наем от тях през август.
Получавам съобщение, което трябва да предам на един генерал. Яздя ли, яздя, но щабът на генерала сякаш непрекъснато се отдалечава и все не мога да го стигна. Накрая върху мен скача гигантска черна пантера и излапва лакомо ума и сърцето ми. Това направо съсипва плановете ми за вечерта. Колкото и да се старая, не мога да хвана генерала, когото виждам в далечината да тича по шорти и да си бае под нос обиди по адрес на врага: „Гаден шмекер такъв!“